Редактира: Христо Карастоянов
Публикации:
1. Сборник „Още черна фантастика“ – „21-ви век“, 2003 г.
2. Алманах „ФантАstika 2009“ – „Човешката библиотека“, 2010 г.
Опит
Димитър Риков
1. Болка
– Дило, Дило! – дочу се тих стон иззад кошарата.
Старият се сепна от дрямката си и се понадигна. Дебелият ямурлук се беше свлякъл настрани, ненужен заради топлината на нощта. Изсумтя. Прозина се и се протегна. Снагата му се изду като мях, докато костите изпукаха, после се разтърси и за миг замря. Ослуша се внимателно. Стоновете се повториха и той се изправи. Запъти се към задната част на кошарата, където, изтегнали се върху меката, лани окосена трева, спяха момчетата.
Дамян – огромен като мечка, се бе свил на кълбо и тихо похъркваше. По-навътре, сгушен в купата, усукан с шубата си, дълбоко спеше Момчил.
Дядо Петрун потърси с поглед най-малкия си син – Бранко. Момчето се беше изтърколило в съня си на няколко разкрача встрани от батьовците си и неспокойно въртеше глава. Старият се приближи и клекна до него. Челото на Бранко лъщеше от пот, а устните му бълнуваха несвързани думи. Баща му въздъхна и протегна ръка, да събуди спящия. В този миг Бранко се стресна и десницата му посегна към ножа.
– Аз съм, сине! – спря го старият.
– Тате… що щеш тука? Що има?
– Тихо, синко. Ще разбудиш другите.
Бранко разроши кафявата си коса и разтърка очи. Поизпъна се и приседна.
– Насън приказваше. Затова дойдох.
Синът сведе поглед надолу и нищо не рече. Баща му също замълча. Не щеше да го пита за Добриновата щерка. И двамата знаеха, че няма защо да подхващат приказка за болките на Бранко. Лятото вече отминаваше, а споменът за момата не даваше мира на момчето. Отдавна бе. Два месеца минаха, а той не можеше да я забрави. Денем мълчеше зарад нея, а нощем говореше зарад нея, сякаш в съня си можеше всичката мъка да излее.
Годил я беше баща ù за Златан, а на Бранко присмя се, че е момче недорасло за гиздава хубавица като Дила. Разлютен и засрамен, Бранко избяга. Хвана планината и цяла седмица се катери из камънаците и броди из горите, без да ще човек да види и чуе. Само кавала си носеше. И само с него говореше. Тъжната му свирня се лееше из цялата планина, сякаш сам Пирин жалеше с Бранко.
По едно време се върна, но не се задържа дълго. Все диреше планинските пътеки. Живееше от лов, а когато лятото превали, взе да търси мляко от овчарите, щото всички знаеха и уважаваха баща му. Но понякога забравяше за храна и се скиташе измършавял и чорлав с дни наред, забравяше и кавала си. Блуждаеше из планината безцелно. И зовеше Дила. Никой не се и сещаше за него. Големият му брат бе женен вече десет години и челяд имаше да храни, жена да гледа. Момчил пък бе отскоро задомен, жена му Дика – трудна.
Само баща му се кахъреше за него, че Бранко му бе най-мил от тримата.
За пръв път от два месеца се бяха сбрали и тримата, да помогнат на Петрун. Строиха нова кошара за овцете от бащиното стадо. Цяла неделя работиха неуморно. Надвечер, като я завършиха съвсем, хапнаха и налягаха да спят без много приказки. На другия ден път имаха да бият надолу към дома и не искаха да се приберат недоспали, защото там, в селото, ги чакаше тяхната си работа.
Дядо Петрун погледна най-малкия си син. Бранко не отвърна на погледа му, а остана приведен, обгърнал колене с ръце, свъсил вежди, вторачил очи в меката трева, без да я вижда.
– Напусто е, сине… – кротко му рече старецът. – Забрави я. Моми колко щеш.
Бранко дума не продума. Залюля се напред-назад. Отнякъде довя вятър. Старият се сепна и се загледа в планинските върхари. Месечината – все още непълна – сякаш засили светлика си, а всички нощни шумове заглъхнаха. Повеят полека-лека заглъхна. Сетне дойде тишината – млечна, носеща забрава, изпълнена с дъх на планинска мащерка. Петрун застина. Мислите му потънаха в прежни времена – в един по-стар и чуден свят. В един ден, отдавна отминал, онази пролетна утрин сред боровете на Ирин-Пирин планина… поляната… и…