Яна!
Въздухът бе изпълнен с боров прах, усещаше се дъх на смола, наситен с възбуда и сладост.
Яна! Сламената ù коса, черните ù очи, извитите ù вежди, изправената ù тънка, но силна снага, бисерите в усмивката ù, гласът ù. Гласът ù! Песента ù! Ееех! Как пееше! За бога Перун пееше…
Старецът трепна. Ослуша се.
Ето я песента!
Разтърси глава. Изплува от омаята и видя, че Бранко свири майчината си песен.
– Яно, Яно… – тихо изплака Петрун.
Бранко преряза свирнята и захвърли кавала. Сграбчи баща си за раменете. Погледна го в очите и му рече:
– Ти можеш ли я забрави, тате? – Очите му трескаво търсеха отговор в изненаданото лице на стареца. – Напусто ли е мъжът да мисли за оназ, що му е на сърцето?
Петрун дълго гледа момчето си, после го прегърна и здраво го притисна към себе си.
– Ееех, синко, синко… Отровила ти е душата таз хубавица-поразница. Не е напусто за нея да мислиш, ама напусто ще опустее душата ти тъй, сине! Ееех…
– Що да сторя, тате!? Думай, що да сторя, като мира не ми дава! Очите ù – из гората, из планината ме гонят. Деня и нощя… И в съня не ме остаят! Огън ме парят и сякаш ме чакат и викат – „Ела, Бранко, ела, либе“ – хортуват. Аха да тръгна подире им, и чезнат! И будя се… – гласът му затихна.
После се обади по-дълбок и някак умрял:
– Подир месец и половина е венчавката ù. Сал като се сетя, лудите в главата ми влизат. Боя се нещо лошо да не сторя, че не ще съм с ума си.
Старецът въздъхна и тежко изрече:
– Ех, Перуне, свят несветнико! Що ти е виновен човекът, та все насреща му вървиш?
Планината му отвърна с далечен вълчи вой.
Денят мина бързо за Стана. Сутринта се вдигна рано, по тъмно още, да разтреби и пошета. Другите снахи скрито ù завиждаха, че живее само с мъжа и децата си, без свекър и свекърва. Само едно не разумяваха – как ù се става тъй рано. Думаха ù на шега и все я подпитваха що толкоз работи, а не се наспива. Стана свиваше рамене и нищо не казваше. От дете тъй беше научена. И от малка бе свикнала да е жената в къщата. Смъртта на майка ù я завари на девет години с още три деца – всичките момчета. Бащата все намираше работа далече от дома и отглеждането на братята ù я научи на труд и търпение. Дамян бе видяла само веднъж – на хорото да играе, с другите момци облог правиха да се надиграват. Той бе чужденец в селото ù, гост от планината. Дошъл бе на гости на майкиния си род за две недели – да постои и да помогне с прибирането на зърното. Щом работата се свърши, честитите хора, доволни от реколтата, се хванаха хора да вият и да се надиграват. Стана остави домашните грижи и излезе и тя с другарки да се види, да се повесели.
Спомените я караха неволно да се усмихва, и тя не усещаше какво върши и що шета, а усмивката се разшири, щом се сети как двамата се бяха срещнали тогава.
Той бе рекъл, че момите от планината играят по-добре от тези в долината и никоя не ще може да го надиграе. Няколко от най-личните моми на селото приеха облога, уж разлютени, че не могат да търпят чужденец селото им да обижда. И загубиха.
Стана пак се усмихна.
Дамян бе скочил с вдигнати ръце и бе посочил нея. Цялата изчервена, тя бе приела предизвикателството. Дамян вече издъхваше, когато Стана се предаде. Двамата се бяха гледали дълго, едва си поемаха дъх. И тогава с пресеклив глас той ù бе рекъл да му пристане.
Жената се спря и погледна към спящите си деца. Даде си сметка, че скоро не се беше сещала за срещата си с Дамян, за това как дойде с него в планината и колко време трябваше да мине, за да престанат тукашните да я приемат като чужденка. Седна. И се огледа, сякаш виждаше дома си с нови очи. Къщата я бяха построили само тя и Дамян. Двамата кал и слама бяха тъпкали, бяха редили кирпичените тухли на слънце да съхнат. Мъжът ù дъбови клони от Скалната дъбрава бе отсякъл за греди и за покрив. Всичките стени тя сама бе измазала отвътре. Домът ù харесваше. Тя го огледа пак – просторен и топъл. До половина беше вкопан в земята, а нагоре кирпичът продължаваше до здравия покрив, под който Стана бе заченала три деца. Помнеше всяко раждане, сякаш че вчера бе станало. Сещаше се и за потното лице на баба Злата, когато ù подаваше увитото като пашкул дете.
Питките бяха станали и тя ги зави да не изстинат. Разбуди децата и оправи постелята им, докато те закусваха шумно и радостно – знаеха, че днес е денят, в който баща им се връща от планината.
След като закусиха, тя изпрати Елица и Мирчо за гъби. Заръча им да не се бавят, и като ги целуна по челата, изпроводи ги до портата и гледа след тях, докато очите ù ги изгубиха сред ливадите нагоре по склоновете на Пирин.