– Заможен е, Дамяне, затова.
– Заможен! – презрително изсумтя той – Не ми харесва, чужденец е! Кой го знае що е, какъв е…
– Богат е, вижда се. Бояновият род място в селото му даде, къща за три дни дигна, и то каква! Слуга си взел да му работи…
– Не ми се нрави! Мирише на чуждо и е много мазен пред Добрин, а той, алчният, за богатството му заламтял!
– Богатството му кой го знае?
– Разправят, че имоти имал татък Пирин, земи и стада големи…
– Аз съм от него по-богата пък!
– Тъй ли?
– Тебе имам, децата имам, поминък има, що друго ми трябва?
Той дълго я гледа. Гледа я, дордето тя извърна поглед, че и след това.
– Сещам се за едно.
Тя погледна зад рамото му, дали детето спи, после попита:
– Какво е?
Погледът му бе тръгнал надолу по врата ù.
– Децата ще дойдат… – рече тя, но той не я чу. Приближи се към нея, а ръката му дръпна колана ù.
Дила постоя още малко на оградата, сетне тръгна да се прибира. Бялата ù дреха с червени и жълти шарки се раздипли от повея и девойката потръпна. През вратата прекрачи умислено и унило. Вътре майка ù Сребра, слагаше погачата на застланата бяла покривка. Баща ù беше замаян от бялото вино, което беше купил скъпо и прескъпо от търговците в долината. Колкото свидно му беше преди, толкова по-охотно сега черпеше с него куцо и сакато от цялото село. На всички искаше да се похвали, всички да нагости, че да видят те как Добрин задомява щерка си, кому я дарява.
– Не в колиба, в палати отива Дила! Не е случайна щерка тя, едно дете ни е и аз знам кому да я дам!
– Тъй, тъй, бати Добро, хубавица си е тя. Малко ли момци идваха за нея, а? Онзи черният, с големите мустаци, чак татък планината беше дошел.
– А, той ли? Имал хиляда овце! „Що са хиляда овце? – думам му аз. – А? Не чинят хиляда пари златни, нали? Имаш ли толкоз златици?“ – питам го. „Нямам“ – мънка ми той.
– Я?
– Тъй, я! Като нямаш, викам аз – хайде обратно и много ти здраве!
– Пък и грозен беше май, а? Казват, сакат бил?
– Хич не го знам и не ща да го зная! Златан е хубавец и богаташ! И от стари хора разбира. Като хортува – мед ми капе на сърцето! Мене „владико“ дума, жената „господарке“ нарича.
– Брей – чудеше се гостът и току поглеждаше изпод вежди, защото и той имаше мома за женене, ама една бе в селото Дила и никоя не можеше по хубост с нея да се мери. Но не само заради момичето завиждаше Цветан, а и за Златан, който подир няколко недели щеше да стане Добринов зет. Пристигането му бе събитие, което не само жените, но и мъжете обсъждаха вечерно време на масата с жар и завист. За три дена къща от камък вдигна, на два ката, с покрив от дялани гладки плочи. Разговорлив беше и сладкодумен, само за себе си дума не обелваше, ни за богатството си. Когато дойде Дила да поиска, Добрин място не можеше да си намери от радост. Не беше питал Дила дали иска Златан, нито обърна внимание на Петруновото момче, щото недорасло и бедно беше. Изтърпя Дилините тежки думи, защото беше готов за тях, и сега само чакаше деня, който да го прочуе из цял Пирин. „Голям късмет имаш, Добрине, че от цяло село моми баш твоята си хареса тоя хубавец богаташ“ – думаха му, а той още повече се надуваше и казваше: „Не от цяло село, ами от цяла Пирин планина“, и се канеше сватбата да е за чудо и приказ. Проводил бе хаберлии, музиканти от долината да му доведат и две коли с вино да докарат. Селото се подготвяше отдавна за тоя ден, а гостът сякаш беше решил добре да се почерпи за сметка на домакина си още преди самата сватба.
– Хай, наздраве, комши!
– Наздравичка, Цветане!
Пресушиха чашите и за миг млъкнаха, примижали от удоволствие. Едва след като Сребра ги подкани да опитат погачата, те забелязаха Дила, седнала горе на стълбите. Тя сведе глава на коленете си и се втренчи надолу. Косите ù се разливаха по раменете и по снагата ù и стигаха чак до стъпалата на малкото стълбище като буйните потоци на придошла река.
– Ех, ама хубавица е, мътните да ме вземат! – отрони гостът. – Късметлия е този Златан…
Дила, чула името на бъдещия си съпруг, скочи на крака, бутна вратата и излезе навън. Черният поток на косата ù се люшна подире ù.
Бранко се сепна – от гръм и от някакъв блясък. Известно време замъглените му от съня мисли даваха логично наглед обяснение, но скоро се опомни и се надигна. Гръм идеше само при буря, а сега ни един облак не затуляше ясните звезди. Усети опасност, но не можеше да определи каква точно. Отметна шубата и стана. До него спеше баща му, без да се стряска от нищо, потънал в дълбокия си, тежък сън. Но Бранко се бе нагледал на способностите на стареца – баща му можеше да усети най-малката заплаха далеч преди самия него. А и всички знаеха, че на младини покрай морето се бе запилял, бой да води. Момчето излезе от сайванта. Погледът му обходи кошарата и редицата дървета, нарядко разпръснати по източния край на поляната, завъртя се по-надясно, видя канарите, които слабо отразяваха светлината на месечината, сетне се обърна срещу планината и спря. Дълго се взира във върховете, зъберите и скалните ръбове, всеки от които знаеше по име, но Пирин изглеждаше спокоен и стихнал. Заради пълната месечина небето над него бе светло и чисто.