Бранко се обърна на север. Върховете преминаваха към по-плавни възвишения, докато накрая се разливаха в скалисти хълмове и полегати борови гори. Само една тъмна грамада стърчеше сред смълчаните висини – Гораздовият връх. Бранко почти не му обърна внимание, защото бе една гола скала и тук-там някой храст, а най-високата му част тъмнееше дори през деня. Не беше висок на фона на другите хребети, просто бе самотен и това го открояваше. Тъкмо се беше наканил отново да легне, когато нещо светна точно над Гораздовия връх. Момъкът погледна натам в недоумение и след кратък размисъл тръгна.
Видя как облаци, придошли нереално бързо от север, затулиха месечината и настана мрак. После отново зърна блесналата ръждива светлина и чу вълчи вой. А след него – още един звук. Сърцето му трепна. Сред песента на зверовете се носеше друга – по-страшна и дори не животинска, примесена с писъци на твар от незнаен вид.
Петрун се стресна и веднага скочи на крака. Синът му никакъв не се виждаше. Старецът постоя, поразтърка дясната половина на снагата си, защото се беше схванала, сетне се прозя и промърмори:
– Пуста жена! Пак зарад нея хвана гората… Ееех, сине, сине…
Въздъхна и като се отпусна на сламената постеля, потъна в неспокоен сън.
Момчето не дойде и на сутринта.
Сребра излезе след Дила и остави зад гърба си мърморещите мъже. Обходи двора с поглед. Младата нощ едва бе настъпила, а месечината още не бе запалила върховете на планината и не бе поръбила върховете на клоните отсреща. Сребра отиде със забързани крачки до обора, но освен бременната кобила и болната овца, която бяха заделили от стадото предната неделя, друг силует не се виждаше.
Сребра постоя нерешителна и замислена за нещо – далечно и неясно, но преди мислите ù да избягат, блуждаещият ù поглед улови бялата дреха на Дила до старата мура в другия край на двора. Бавно тръгна натам.
– Не се кахъри! – щом достигна щерка си, старата я погали по косата. Момата се бе отпуснала на земята, а главата ù бе облегната на дървото. Очите ù бяха затворени.
– Дило… – почна майка ù, но не успя да довърши, защото девойката рязко се изправи.
– Няма да му стана жена! – гласът ù беше тих и прекъсваше. – Няма!!
– Ооох, ох, чедо ще свикнеш…
– Не ща да свиквам, мамо! – Дила стисна юмруци и мярна пред погледа си три странни безплътни ленти в различен цвят.
Старата я гледаше в почуда. Дила сама не позна гласа си.
– Дило?
– Ще се убия, ако трябва, ама жена никога не ще му стана! – Лентите, кой знае защо, изчезваха, щом укротеше гнева си и се оставеше на решителността.
Майка ù закърши ръце и се загледа в черната пръст до оградата. Вятърът разсея миризмата на нощ, после пак стихна.
– Лесно ти е да го речеш, Дило – поде тихият ù глас. – Иде ти момчето на тепсия, хубавец, с пари, с имот, казват, а ти го не щеш. По Бранко ти текат очите – тя въздъхна. – Пуста младост, дето ви главите завърта! И тоя – мъж, и оня – мъж… И единият те либи, другият и той назад не остава. Ама що ти сърцето баш Бранко желае?
Дила отвори уста, но майка ù изобщо не я чу, а продължи, сякаш на себе си говореше:
– Вречени един другиму били! Клетви си дали! – устните ù се изкривиха в грозна гримаса. Тя погледна щерка си в очите. – Мъжкото сърце, Дило, като факел гори, ама и като факел изгаря! Запалил той в тебе огън! Ха! Месец-два, година… сетне начева да тлее, пуши и най-подир – погасва. Що ще чиниш, като дойде студът в сърцето му, а?
Дила усети умората в гласа на майка си. Сребра бавно пое въздух, после с горчивина, която сбръчкваше страните и челото ù и правеше погледа ù кух и празен, продължи:
– Па и женското сърце от туй изтлява… Заран, обед, вечер – работа, деца, храна, безсънни нощи, потни дни… де е краят му? Не види се. Ооох, ох, не аз да не зная, ти нищо не знаеш, детето ми. Като писано яйце съм те гледала, че едно си ми и друго нямам. Три щерки преди тебе изгубих, още дъх не си бяха поели, горките… Туй, дето на главата си ще стовариш, ако да Бранко избереш, аз го знам вече, избирала съм и аз като млада…