Потрай! Потърпи малко и друг акъл ще ти дойде. Хорските приказки за първа любов са приказки празни! Питай ги що е туй любов, да ти кажат! Все за младост ще ти говорят! Как може любовта вечна да думат, пък само от младост да я помнят?!
Няма любов, Дило! Тъй думам аз, няма! Трепнало ти сърцето от черните му очи момчешки и що от туй? Ами що щеше да речеш, ако не Бранковите, ами Златановите очи първом беше видяла? А? Бранко, та Бранко! Върви подир него, чупи си главата, щом щеш! Ще те питам след две-три зими, като държиш две ревливи деца на ръце и къшей хляб, а очите чезнат ослепели все пътя да гледаш! Да го чакаш, че се не връща, кога е казал!
Старата тръгна към къщата, а планината мълчеше, надвиснала над нея като непоносимо бреме.
Дила стоеше объркана. После се подчини на първия порив и се затича след нея.
– Мале!
Стана се събуди посред нощ, усетила липсата на Дамян. Надигна се от постелята и го видя да се облича. Загърна се и се изправи.
– Що има?
– Тихо! Спи! – рече той. – Среднощ е, а още ги няма. Ще вървя да ги търся.
Тя скочи стресната и тревогата ù се върна засилена. Той взе големия си нож и го втъкна под колана, без да взима канията.
– Вдън земя да потънат гъбите проклети! Що ми трябваше да ги пращам…
– Млъкни, Стано! Не се кори. – Той се приближи. Отмести кичур коса от лицето ù и го сложи зад ухото ù. – Ще ги намеря, жено! И преди са се губили и до това време са се не връщали. Винаги ги намирам. Знаеш.
Обърна се и тръгна. Миг след това тя хукна след него, но докато се покаже навън, той вече бе прекосил двора. Бялата му дреха дълго светеше на лунна светлина, докато се катереше по хълма. Щом стигна върха, се обърна, помаха и се изгуби.
Стана свали ръката си и постоя още малко, загледана в планината. После вдигна глава. Месечината беше достигнала зенита си – ярка и пълна. Жената се запъти към къщата. Тъкмо беше стигнала, когато вълчият вой я вцепени. Не виеше един, нито два – десетки гърла огласяха планината. Песента на зверовете се проточи зловещо.
– Боже Перуне, пази децата ми!!! – почти проплака тя.
Отвътре се чу плачът на Севда. Стана влезе да я успокои.
– Страх ме е от тъмното, мамо!
– Не бой се, Севдо, мама е тук! Не се страхувай – мълвеше тя и милваше детето по главицата, а ръката ù трепереше.
Отвън се чу приглушен гръм, сякаш нейде далеч-далеч вилнееше буря.
– Мале!
Сребра спря, без да се обръща.
– Мале! – Дила застана на пътя ù и я прегърна. – Мамо, майчице!
Сребра я стисна и скри глава в прегръдката на дъщеря си като малко момиче.
Месечината се показа от изток в пълното си великолепие, все още голяма и оранжева. Освети сребърната коса на майката и тъмните, разпуснати кичури на дъщерята – двете прегърнати, едновременно близки и далечни, еднакви и различни.
Нощта изведнъж стана по-светла и Дика разбра, че месечината се е показала. До нея Момчил спеше непробудно, затулил лице с ръката си. Жена му се протегна и го погали. Той се размърда в съня си и изрече неясно името ù. Тя се усмихна. Погали корема си и усети първо лекото, после малко по-силно ритване на бебето, което не искаше да стои скрито от болката и радостта на света отвън.
Бъдещата майка се усмихна.
– Мале? Ти как си избрала тате? – попита Дила.
Старата отри лицето си в престилката и пое въздух.
– Остави мене и баща си. Щом толкоз го искаш, пусти му момък, ще ти кажа що да сториш.
Тя разтърка лицето си, сякаш искаше да намери пак изгубения покой.
– Ще… ще те пратя при баба ти Веда. С баща ти да се карам не мога. Наумил си е за Златан да те жени и друго, знаеш, не ще и да чуе. Ама майка ми ще ти помогне и от него ще те отърве.
– Баба Веда?!
Сребра кимна. Дила се замисли и усети нещо неприятно да се размърдва в гърдите ù.
– Не ща – нерешително изрече тя.
– Не слушай какво разправят хората. Вещица, казват, била. Никому зло не е сторила и от дванайсет години в селото не се е вясвала не зарад друго, ами щото онзи глупак Камен, жрецът, я прокуди. Пречела била на Белия бог Перуна. Ама нейсе, туй са истории прежни. Утре ще те проводя при нея, в пещерата ù да идеш.
При мисълта за пещерата Дила потръпна.
– Аз я помня – промълви девойката, все още обзета от неприятното усещане. За миг цветовете на прозрачните ленти я заслепиха.
– Да, водила съм те като малка, да ти побае, кога те бе хванала кръвната треска.