– Думай! – подкани го Стана.
– Аз и друг път мога да дойда, како…
– Сега кажи, сега си дошъл.
– Баба Злата знахарката за билки ме прати. На тебе ги била дала лани.
Стана недоумяваше.
– Билки? За пиене ли? За цяр на Дика ли? Аз таквизи нямам.
– Да, ама… такова… не са за пиене… ами то за… за друго са…
Стана сбърчи вежди, после се сети и се усмихна.
– За мазане ли бе, Момчиле?
Той се усмихна и се изчерви.
– Чакай, ще ти дам.
Тя се наведе до килера и затършува вътре. Скоро ги намери вързани на китка. Беше ги ползвала, преди да роди последното си дете. И оттогава ги беше скатала за всеки случай. Даде му ги и рече:
– Кажи на Дика, след като ги свари, да ги остави да стоят цяла нощ във водата и чак тогаз да се намаже. Кленаво биле се дума.
Момчил взе в ръка билките и смотолеви:
– То, таквоз, тя понеже баба Злата тъй рече и…
В този миг външната врата се отвори със замах и двамата подскочиха. Момчил пръв излезе и Стана чу ахването му. Щом и тя се показа навън, очите ù се разшириха от почуда, светът се размъти, тя изгуби опората на земята и залитна встрани.
Дядо Петрун стана да се поразтъпче. Отдавна бе усетил топлината на слънцето, което грееше право насреща му, промушило лъчите си под сайванта, но от известно време дрямката сутрин бе взела да му се услажда. Сам не знаеше откога се бе появил този навик, отдаваше го на наближаващата старост.
Щом се раздвижи и се огледа, видя, че Бранко още го няма. „Пусти жени!“ – се мярна в ума му и той тръгна към кошарата да изкара стадото, като мърмореше несвързани упреци към Перун, задето е създал жената „такваз инаква“. Тъкмо се беше учудил, че тишината е обвила здраво поляната, когато стигна вратника на кошарата. На единия от двата дирека още висеше торбичката на Бранко с кавала в нея. Той седя известно време, без да знае какво да стори. Знаеше, че момчето му, колкото и ядосано да е, нийде без торбата си не тръгва, камо ли кавала си да остави. Бавно влезе в кошарата. Отвори вътрешната порта и се спря изумен. В сумрака вътре, сгушени една в друга, в единия край на новата постройка, стояха овцете, неподвижни като заспали. Не се чуваше блеене, звън, потропване, нито агнетата и козлетата подскачаха наоколо. Нищо. Пълна тишина. Дядо Петрун излезе, подпря се на дирека, хвана с ръка брадичката си и застина. Постоя така, после се запъти към другия край на поляната, зад кошарата. Нещо липсваше. Той обходи целия район и отново спря. Гледа, гледа, но не можа нито следи на земята да намери, нито да види туй, що липсва. Пак влезе в кошарата. Странно му беше да брои животните, пък те да стоят неподвижно, без дори да шавнат. Агнетата не търсеха майките си, а овцете бяха навели глави. Нито една не липсваше. Той отвори вратника и ги подкара с викове навън. Отговори му пълна тишина, нито намек за движение.
На двора, ранен, мръсен и дишащ тежко, стоеше Дамян. В краката му лежеше трупът на най-огромния вълк, който Стана бе виждала.
Няколко мига по-късно цялото село се беше сбрало около къщата на Дамян и Стана.
Чудо невиждано беше. Звярът бе с прерязано гърло и още няколко рани по тялото. Дамян не отговаряше на въпроси – дори на Станините. Още като хвърли трупа, отиде до реката да се измие, а като се върна, мълчаливо влезе в къщата и легна да спи. Скоро хъркането му огласи стаята.
Сбраните деца се развикаха, накачиха се по оградата и сочеха с пръст към вълка. Мъжете тихо обсъждаха дали да завардят селото. Няколко жени успокояваха Стана, която не можеше да дойде на себе си. Струваше ù се, че още нещо трябва да се случи. „Децата ги няма! Той винаги ги намира! Винаги!“
Вълкът престана да я занимава още щом видя Дамян сам, без децата. Хилядите ù въпроси бяха попарени от двете думи, които мъжът ù сухо изрече:
– Няма ги.
Опразнена. Усети се като ограбена утроба. Спомни си неволно как Слава, Неновата жена, бе родила мъртво. Баба Злата даже не ù го показа.
Усещането за пустота отвътре растеше. Сякаш току-що бе родила Елица и Мирчо и искаше да са тук, при нея. Сега. В скута ù. Нуждаещи се от нея, от закрилата ù, от нежността на прегръдката ù… Живи!
Тя вече не можеше да сдържи сълзите си, скри лице в шепи и се преви одве.
Дядо Петрун седна на един камък и се отпусна. Нещо определено липсваше. Той взе да изброява на глас, свивайки пръст подир пръст:
Тишината, овцете и козите, мъртвилото, птичка дори не се е обадила още… Да! Няма никакви звуци! Пчелите ги няма, блеене не се чува, лай…
Лай!
Той скочи.
– Бре, де са кучетата?! Пуста ми глава старческа! Кучетата да забрави! – тюхкаше се той. – Бели! Вълчане!