Големите рунтави кучета, които пазеха стадото, ги нямаше.
„Къде се е дянал Бранко? И що не е взел кавала си? Някаква дяволия ще да е станала! Още нощеска усетих, че го няма тъдява! Цяла нощ ли да не се е връщал? И ако е тъй, що не ми се обади къде отива?“
Не го свърташе на едно място и той пак взе да кръстосва поляната. Изведнъж усети движение зад себе си. Обърна се и видя главата на Бели да се подава от коренищата на голямата мура, която се издигаше в горния край на поляната. Той се приближи и видя, че и двете кучета са се сврели в коренаците и не смеят да излязат. И двете трепереха и скимтяха.
– Вълчане, Бели, що ви има, бре? – той коленичи и взе да ги милва. Опита да изкара едното, но не успя.
– Брех, да му се не види, не само овцете и козите, ами и вас някаква дяволия ви е изкарала акъла? Шест години, откак ви зная, уплашени не ви помня нивга да сте били…
Той се изправи.
– Оглупял съм като баба! – укори се. – Помощ ми трябва! Що да сторя?… Момчил и Дамян ще повикам! Трябва Бранко да намерим!
И той тръгна по пътеката към селото, но след миг се спря. Понечи да се върне и да затвори вратника, но после размисли и хукна надолу.
Тъкмо стигна първия завой на пътеката и видя насреща да се задава Бранко.
Старецът се спря. Момчето го погледна учудено.
– Що търсиш тъдява, тате?
– Ами… такова… аз помощ съм тръгнал да търся…
– Помощ ли? Че за кого?
– … Ами че за тебе…
Момъкът се засмя.
Дила пое по пътеката зад хълма и тъкмо я беше преполовила, когато насреща ù се зададе една грамада от зъби, нокти и козина. Тя замръзна. Няколко мига по-късно разбра, че животното е мъртво и че някой друг го носи на раменете си. Неспособна да помръдне, Дила остана така, докато човекът, без да я види, понеже беше с лице към земята, отмина надолу към селото, люлеейки се като замаян. Зад него се точеше кървава диря. От него или от убития звяр, Дила не можеше да отгатне.
Тя продължи нагоре. Изкачи се по зелените възвишения, сетне стигна до първата тераса, прорязана надве от реката без име, която всички в селото наричаха Нашата река. Пътят ù свърна надясно и тя пое по усойна пътека, провираща се под ниските, гъсто преплетени клони на младата борова гора. Мястото беше тъмно и прохладно, а в ранната слънчева утрин не бе взела шубата, що майка ù заръча да не забравя, и сега студът проникваше през тънката риза и я караше да потреперва. Изгуби доста време, докато изброди мрачния пущинак, ала малко преди пладне – изморена, но доволна – излезе на светло.
Гледката пред нея грабна погледа ù и тя дълго се взира на изток, където небесният и земният свят се събираха, защото бе чувала, че там, отвъд, имало страна на водата, която се наричала „море“. Бранко ù бе обещал един ден да я заведе, да види чудото, но… Тя извърна поглед и тънка черта проряза челото ù. Насреща ù се зеленееше неравно пространство, гъсто обрасло с клек и смрика, над него – голият скалист склон на хребета, и там някъде, в подножието на Гораздовия връх, беше пещерата на баба ù. „Гледай да стигнеш по светло, не се спирай венци пак да виеш, че баба ти не обича гости по мръкнало“ – беше заръчала майка ù на раздяла. Нещо неприятно се размърда отново в гърдите ù, но тя пое дълбоко въздух и продължи нагоре по склона.
Стана усети потупване по рамото – леко, но твърдо. Всяка раждала жена в селото познаваше докосването на тази ръка. Обърна се към баба Злата. Старицата я улови за ръка и я отведе от скупчените жени. Коравата ù десница я стискаше крепко и бе единствената здрава връзка на Стана със света. Влязоха в къщата. Зад гърба на старата жена вратата се затвори и в стаята настъпи ежедневният хладен здрач. На пода, в постелята, проснат по гръб, лежеше Дамян. Разперените му ръце, с обърнати нагоре длани, потреперваха, а дишането му стана неспокойно.
– Седни! – рече баба Злата.
Стана се подчини. Старицата придърпа едно от столчетата и преди да се настани, дръпна малката завеса на прозорчето. Мракът някак смали фигурите вътре, а неясните очертания на стените раздалечи.
– Колко е спал? – попита баба Злата.
Стана трепна.
– Малко. От заранта.
– От заранта? Стига му толкова!
Тя решително се изправи. Стана протегна ръка да я спре.
– Стой мирно, жено! – рече старицата.
Младата жена нерешително спря.
– Но той е много уморен…
– Аз няма да го мъча. Само ще поговорим. Имам нещо да го питам.
Тя сръчка спящия в ребрата.
– Дамяне!
Той бавно отвори очи. Ръцете му, тежки като дънери, се повдигнаха и обхванаха главата му.