– Дамяне! – изрече настоятелно старицата.
Той за миг остана загледан в тавана, без да дава признаци, че е чул гласа ù. После обърна глава към нея.
– Що щеш, бабо Злато? – ниско изтътна.
– Вълкът, Дамяне – втренчи в него сивите си очи тя.
– Утрепах го, бабо.
– Кажи ми повече.
Той се понадигна. Помълча, после им обърна гръб. След миг приседна и започна да говори на стената:
– Кръстосвах тази част от планината, дето децата я знаят. Ленчовия рид, нали го знаеш? – Старицата не отговори, а Дамян рязко се извърна. Стана се уплаши. За пръв път видя мъжа си стреснат. Гласът му започна да трепери. – В началото си мислех, че вятърът свири… после се спрях да се ослушам и… – той млъкна и започна да се оглежда, без да вижда стените. Като обезумял. Стана прехапа устни.
– Дамяне! – викна баба Злата.
Той се вторачи в нея.
– Вълци! – извика. – Вълци, бабо Злато! Накацали на рояци като гарги. По ридове, по сипеи, по скали и по поляни! И всичките черни! И все мене гледат!
Тя се приближи и хвана ръката му.
– Легни, сине! – рече.
– Вият, бабо Злато! Още чувам им зверската песен.
– Тъй, тъй, сине Стано, дай вода! – рече тя, без да се обръща.
– И все мене гледат…
Тя го съзерцаваше с големите си очи, които заради времето от зелени бяха станали тъмносиви. На дъното им имаше утеха. Дамян не отделяше взор от тях.
Той изгълта водата от менчето, което Стана му даде, после полегна назад, притвори очи и дишането му се успокои. След малко дори ръцете му спряха да трепкат.
Момчил прогони хората, които още не бяха се разотишли, и се приближи до трупа на огромния вълк. Около раните му бяха взели да се сбират мухи. Младият мъж протегна ръка и я доближи до лапата на звяра. Очите му се разшириха от учудване, а в стомаха му трепна нещо студено.
– Да му се не види!
Вълчият крайник бе по-голям от дланта му, а ноктите – колкото пръстите му.
Петрун крачеше по огрените от слънцето скали към Гораздов връх. Зад него стърчеше Азей, надвиснал над отражението си в езерото. Целта на изкачването беше Портата, отвъд която се намираше Женското езеро, а до него – в Стръмната долина – бяха разпънали шатрите си Белите. Крачките на Петрун бързо го отнесоха към мястото, където раменете на двата върха се снижаваха и обединяваха в един скален гребен – Портата. Там отвъд, при стана на Белите, бе струпан народ от цялата планина. Колеше се добитък, носеше се мирис на печено. Виното, докарано от непознатите земи на изток от Пирин, се раздаваше без замяна или заплащане… Петрун се усмихваше и предусещаше празника. Знаеше и кой го чака най-много да дойде.
Яна.
Светлината се разля над него и скалите станаха ослепително бели. Той спря. Не смееше да погледне нагоре, за да не изгуби зрението си. Не беше горещо, а някак ярко и хладно. Като болнав зимен ден. Внезапно до него проблесна светкавица и пламна храст. Гръм не последва.
Петрун се осмели да вдигне очи.
Там, насред бялото небе, вместо слънце искреше ликът на чернокоса жена с яростни тъмни очи, които уловиха погледа му и го пронизаха до дъно. Той я позна и се сгърчи. Устните му опитаха да изрекат нещо, но дъхът му се бе загубил. Обърна се по корем и започна да лази към Портата. Там бе слънчевият свят, там бе празникът, там бе Яна… Тежестта върху му стана непоносима. Тогава в небето прогърмя нечий друг глас:
– Петруне! – думите се удариха в скалите и разтърсиха света.
Той не отговори, защото познаваше добре гласа на Белия бог, и продължи да се стреми към Портата – оставаха му само няколко крачки.
– Повярвал си на нея, така ли, Петруне?
Усети болка в гърдите си, която започна да набира сила, до предела и дори отвъд него. Ръбът на Портата бе измамно близо. Той стисна очи и зъби и продължи да лази.
– Защо ме предаде, Петруне? – тътнещият мъжки глас се вряза в главата му като изгарящ огън.
„Още съвсем малко“ – помисли си той.
– Върви сега при нея, Петруне – обади се женски глас – полуподигравателен, полуизкусителен – тя ще носи срама ти, без да знае, че си я предал. Върви сега при нея. Оброкът е извършен – смехът ù го погълна.
Той стигна до ръба и погледна жадно надолу. Малкото езерце под Портата бе изчезнало, а на негово място зейваше все по-широка бездна…
Черната пропаст погълна скалите, храстите, светлината, Белите, ведно с каруците и конете… Той успя да зърне сгърчените им сърца… А сред тях и Яна! Наскърбена, невярваща, либето му го гледаше с учудени, големи очи. Петрун се усети гол, но любимата му се взираше зад него. Той се обърна и видя голото, лъстиво тяло на онази, на другата. Извивките на плътта ù го примамиха…