– Петруне, нима…? – гласът на Яна бе погълнат от мрак.
Дядо Петрун, остарял с още една кошмарна нощ, се сепна и се надигна от постелята си в сламата. Няколко мига се взира в новите греди над главата си, които още миришеха на суров чам, сетне се отпусна на лакът.
Дълго стоя така, докато най-сетне стегнатите му мускули се отпуснаха и той се свлече назад по гръб. После усети, че нещо не е както трябва, и бавно изви глава настрани към зейналата врата.
– Бранко! – викна старецът и с мълниеносно движение се изправи, стиснал дръжката на ножа.
Навън месечината светеше ярка и пълна, а на отсрещния край на поляната се отдалечаваше Бранко с ведро в ръка.
– Бранко, сине! – извика дядо Петрун смаян.
Момчето го чу, извърна се, погледна го, постоя, зачуден над нещо, после, изглежда, взе решение и махна на баща си да дойде, но му даде знак да мълчи. Старецът, без да се колебае, грабна гегата и последва сина си.
Изкачвайки се по ръба на хребета, Дила наближи Черната скала. Така хората от селото наричаха южната страна на Гораздовия връх. Целият склон – от пътеката в нозете ù чак до самия връх – беше тъмна скала, с дълбоки сини нишки, проблясващи в сърцето на камъка. Повърхността ù изглеждаше мазна и някак… Дила не можа да се сети веднага, после разбра – тези камъни, а и отвесите отгоре, не хвърляха сянка. Поглъщаха светлината без остатък.
Дила стоеше на границата. Точно пред нозете ù свършваше обикновената земя – натрошени камъчета в пътеката, стръкове трева, изсъхнали сиви растения, обгорени от късното лятно слънце, бледозелен мъх, полепнал по страните на камънаците. На педя от пръстите на краката ù, като граница, се виеше начупена линия, образувана от срещата на истинската и черната земя. Оставаше ù само една крачка. Изведнъж Дила се загледа по-внимателно в браздата, разделяща планината. Широка бе половин педя, но надолу продължаваше до безкрай. Тя рискува да се наведе встрани и успя да види, че разделящата пукнатина продължава по отвеса като резка, вдълбана в сърцето на планината.
Тя вдигна крак напред, но дъхът ù секна и тя спря крачката си. Пред нея сянката ù се губеше като открадната от странните скали. За миг усети нечие колебание, после – отворена врата.
Жената решително прекрачи пукнатината и навлезе в царството на баба си.
Черните скали се протегнаха да я глътнат.
Злата излезе от Дамяновата къща по-прегърбена, отколкото бе влязла. Трети път беше дохождала и вече се бе свечерило. Момъкът се бе закрепил, но упорито мълчеше. Забрадката се бе свлякла ниско над очите ù и единствено носът се подаваше навън. На портичката спря, хванала с коравата си десница напречната дъска, която служеше и за резе, и за дръжка. Очите ù се лутаха в сухата, спечена пръст пред входа на Дамянови, а устните мърмореха неясни думи.
Сети се изведнъж и се поизправи. Отвори вратата и излезе на пътеката към селото. Заобиколи хълма и отиде право у Камен.
Вратата хлопна и Камен се зачуди кой може да е по това време. Запаленото кандило хвърляше мъждукащата си светлина едва-едва.
– Кой? – изплъзна се между устните му.
– Аз съм, отваряй! – дочу се глухият отговор.
– Злато?! Баш тебе пък не съм чакал нявга да видя пред вратата ми! Махай се, нямаш работа тъдява! – гласът му звучеше старчески треперливо, но твърдо.
– Слушай, овча главо – думите на старицата отвън падаха като търкалящите се скали при каменна лавина в планината – ако не ми отвориш сега, сетне сам ще дойдеш да ме търсиш, ама не ще ти помогна тогаз! Отваряй, докато не съм си тръгнала! Не съм дошла да ти се моля!
– А що щеш? – инатеше се старецът. Отвън дълго време нищо не се чу. Той предположи, че жената мисли, но когато пак се обади, гласът ù звучеше променен и пълен с умора, а думите преминаха в шепот:
– Вълчи вой в планината от вълци, що вълци не са… Змейски бой в небесата… Две дечица са изчезнали… Колко ти трябва още, че да сториш нещо?
Той отвори. Жената влезе бавно и ниско приведена. Настани се на едно столче и се взря в пламъците в огнището. Старецът затвори след нея, като потръпна от студа, който неочаквано дойде отвън. Мразовитият порив разклати снопчетата пера, връзки с билки и обредни вещи, увесени по стените и от тавана. Натрапчивата им миризма се смеси с тази на сушено месо и дим.
– Студено ли ти е, Камене?
Той не отговори. Отиде до масата в срещуположния край, където бяха разхвърляни купища изрисувани кожи. Припряно ги събра и покри с грубо тъкана вълнена дреха.