– Не съм дошла да ти крада тайните. Нито твоите, нито на Белия бог – рече Злата.
– А защо си дошла? За вълка, дето го донесе Дамян ли? Или за детската игра на криеница? Само не ми говори за змейски боища!
– Остарял си и си оглупял! – сопна се тя. – Да беше погледнал вълка отблизо!
Жрецът присви очи.
– Изглежда като всеки друг вълк – продължи тя – но зъбите, ноктите, плътта му… всичките са насилени да пораснат. Животното дълго време е било измъчвано от някой умел злосторник, та да стане такова.
Старецът я изгледа стреснат. В къщата му замлъкнаха всякакви шумове. Жената стана от столчето и тръгна към него.
– Звярът е бил изпратен насам, когато Дамян го е настигнал. И според мен е бил изпратен с цел.
– Каква цел? – Камен потръпна.
– Да убие – прошепна старицата.
– Да убие?! Кого?
Тя го погледна с безцветните си очи.
– Тебе, Камене – тихо изрекоха устните ù.
В стаята за миг пропукваха само угасващите въглени.
– За… защо мене? – Сега цялата му брада се тресеше. – Перуне свети! Защо мене?
– Заради туй, че си жрец на селото, затова!
– Пак не разумявам.
Баба Злата тежко въздъхна.
– Помисли, Камене. Ако искаш да навредиш на цяло село, що щеше да сториш най-напред, а?
Веждите на стареца се свъсиха замислено.
– Ще гледаш да унищожиш първо защитата му. Отколе е двойна всяка защита – сила и дух. Мускулите на мъжете в селото и вярата на всички в твоя бог – продължи баба Злата.
– Той не е мой бог. Аз съм негов. Той е единственият и всевластен господар на планината, слънцето и гръмотевицата…
– Знам, знам. И преди сме се карали за това. Ти твърдиш, че ние сме негови чеда, аз твърдя обратното. Нито ти, нито аз ще се променим. Но нека не се караме. Едно ще ти кажа. Аз в твоя бог вярвам! Признавам го и вярвам, че го има. Ама не съм толкова глупава, че да го мисля за единствен. Освен неговото царство и други има – сега, преди и после. И в небето, и в земята, и в морето, дето не си го виждал. Ей там, в огнището ти, има огнен дух. Пламъците му идат от друго царство… Като магаре си, дето са му дръпнали поводите към баира и то само нататък върви! Аз гледам навсякъде и не накъдето ми кажат, а дето искам!
Очите ù блестяха.
– Вълкът е пратен да убие теб, та селяните да не знаят как да се оплачат Перуну.
Дядо Камен седна. Загледа се в старицата, замисли се и бавно кимна.
– Тъй думаш, а? – на себе си сякаш рече. – Ако е таз работа верна, то кой ще да е тоя зломисленик, гръм да го удари?!
– Кой ли? – ехидно рече тя. – Отде изгрява тоя месец луната, Камене? От Гораздов връх. Виждал ли си колко е червена? Откак е пълна месечината, палиш огън, нали? Не е ли странна работа посред лято тоя студ, а?
Преди да я спре, тя отиде и отметна кожата от прозорчето. Нощния хлад нахлу и прониза костите на стареца.
– Студено ли ти е, Камене? Не е от старостта, жрецо, от друго ще е. Някой е отключил портите на зимата посред лято. И този някой отдавна си го е наумил. Вълците всяка нощ се сбират по урви и сипеи да вият. На зло вият. И чакат.
Тя се обърна и сграбчи уплашения старец.
– Подир четиресе дена е Мъртвешката доба по стария календар, тоя, дето аз го зная. Тая година е завършен цикъл. Веднъж на 16 години се случва, стига да има кой да стори лошотията. Небесният кладенец се отваря. Трябва само да знаеш как, и можеш да напълниш цяло ведро.
– 16 години?!
– Аха. Помниш ли, Камене, що свършихте преди 16 години с нея?
Очите му се разшириха.
– Помниш ли що ù рече ти, а? „Отлъчена си от селото и от Перун! Махай се, вещице!“ – тъй думаше тогава. Помни тя… помни и не забравя!
– Туй не може да бъде! Не ти вярвам! Махай се! – развика се той.
– Опомни се, старче! Настъпил е час да сме единни!
– Не ща и да зная, вещице! – изплю думата той. – Вън от дома ми! Само да ме плашиш си дошла!
Старицата рязко се завъртя и напусна обителта на Перуновия жрец, без да се обръща. Остави вратата отворена. Внезапен леден повей я разтвори още повече и тя зейна насреща му. Мракът в небето бе обгърнал звездите, луната и планината.
Камен потрепери.
Стана се мяташе и сънуваше.
Детето ù се луташе в мрака. Тъмнината сред дърветата, грозните скали, болнавата лоша светлина… Тя потръпна. Мирчо лежеше в локва близо до един кладенец. Стана се приближи… и видя!
– Мирчо! – изпищя тя.
Грозен смях дойде от тъмнината вътре в кладенеца.