– Няма го твоят Мирчо вече, кхаархк – гласът бе кух, нечовешки, задавен, сякаш говореше с пълна уста.
– Мамо! – изписка детето и тръгна към нея, като се изкривяваше грозно. Стана протегна ръце, но от небето заваляха кости и я заудряха по раменете, главата, гърба…
Тя скочи от леглото и се събуди съвсем. Смехът и грухтенето постепенно заглъхнаха в главата ù.
Дила се усети изцедена докрай. Този връх ù се стори необятен. Черните скали наоколо бяха груби и остри, а пътека не се виждаше никъде. Горе над нея надвисналите зъбери отдавна бяха погълнали слънцето, а чернотата я притискаше толкова много, че младата жена спря объркана и отчаяна. Седна на земята и обхвана с ръце коленете си. Отнейде задуха вятър. Носеше гадни, черни насекоми, които започнаха да се забиват в косите, в кожата, да влизат под дрехите ù… Тя скочи и се затича обезумяла нагоре. Босите ù крака, останали без терлиците от лека овча вълна, се раздираха върху настръхналата, враждебна скала.
– Бранко, либе! – извика тя, но миг по-късно замълча втрещена.
Очите ù видяха пушеци от тъмна неизвестна материя, без цвят и мирис, да се надигат от процепи в скалата. Образувалият се мътен облак се надигна и закри звездите и луната. Дила се опита да пренебрегне болката в нозете си и насекомите. Гърдите ù едва удържаха сърцето да не изскочи. Нещо ставаше. Не знаеше, но го усещаше. За първи път ù се прииска да умее да си служи с прозрачните нишки, които ù се привиждаха при опасност. Приведе се и допря длани до земята. Нещо се сгърчваше вътре, миг след това се отпускаше. Тя тръгна напред. Трябваше да бърза. Разбра, че насекомите намаляват, щом се придвижва нагоре, и се успокои. До самия връх имаше още малко. Дила започна да се оглежда за пещера.
Няколко крачки по-нагоре обаче се сблъска с преграда.
И за двамата пътят нагоре се оказа труден, но скоро стигнаха до пещерите в меките скали под пътеката.
– Аз ще сляза първи – обади се най-сетне Бранко. – Ти изчакай малко и чак тогаз ела.
Младежът се спусна, след това пое ведрото от баща си и се изгуби в тъмата под пътеката. Петрун не можеше място да си намери от нетърпение. „Мляко се носи само на змиите и смоците, кога искаш да ги подмамиш от дупката си да излязат.“ Тъй си мислеше той, но беше сигурен, че сега е различно. Мистериозното изчезване на сина му нощеска, уплахата на овцете, кошмарите, които се завърнаха, вълчи вой в планината… Всичко му напомняше за една случка от младините му, но се страхуваше да я допусне в главата си.
Той реши, че е изчакал достатъчно, когато отдолу чу лочене. Някой или нещо пиеше млякото!
– Бранко? – прошепна разтревожен старецът.
Отговор нямаше. Той слезе забързано по склона и потъна в тъмнината на пещерата. Нещо светеше вътре. Той стисна ножа и тръгна напред. Зад завоя пред него се откри гледка, която накара кръвта в жилите му да изстине. Той вдигна ножа.
– Дамяне! – озърна се в тъмното Стана. Мъжът ù го нямаше в постелята при нея, а вместо това беше застанал зад вратата, стиснал ножа си.
– Шт! – даде ù знак той с пръст пред устни.
Някой леко почукваше на вратата. Севда се обърна в съня си на една страна и се уви в завивката си.
– Кой е? – попита Стана с треперещ глас.
– Мамо! – гласът бе на Мирчо.
Тя се втурна към вратата и рязко отвори. На прага бяха децата ù. Изподрани, уплашени, треперещи – но живи!
– Сребро! – викна Добрин. – Сребро, ма!
Сребра беше в обора при бременната кобила. Като чу вика му, тя побърза да иде при него. Пресрещна го на ъгъла на къщата.
– Що има, Добрине?
– Де е Дила, мари? Цял ден не мога да ù видя очите. Зетят Златан може на гости да дойде, пък аз ще се червя пред него, без да зная де е щерка ми.
– Тя… ами няма я – смотолеви Сребра и погледна встрани, стиснала в ръце престилката си.
– Няма ли? Как тъй я няма?! Де е?
– Аз я пратих… – Сребра пое дълбоко въздух, събра сили и рече: – При баба ù я пратих.
Добрин остана като ударен от гръм.
– КЪДЕ СИ Я ПРАТИЛА?! Ти акъл имаш ли, оглупяла жено?! Ако Камен разбере, от селото ще ни отлъчи!
Сребра седна на земята и се разплака.
– Трябваше да си дойде вече… Трябваше да се е прибрала още по светло… Перуне светли, що сторих…
– Реви сега, глупава жено – рече той, вече без да вика. После коленичи до нея и я хвана за ръка. Внезапно се сети нещо и рече с подозрение в погледа: – Ти що си я пратила при нея, а?
Злата прехвърляше в главата си планове за това как, кога и най-вече – защо. После усети сгърчената материя на Изкривеното като нишка на паяжина, обточила се надалече. Колко далече – не можеше да определи, но посоката бе ясна. Злата очакваше това да се случи, но не подозираше, че ще е толкова скоро. Не беше приготвена още. „Действа бързо, проклетницата! Много сили е сбрала“ – помисли си. Без да се бави повече, тя хукна в указаната посока, която за нейна изненада водеше извън селото. „На Камен къщата не е натам, що се е премерила неточно?“ – недоумяваше старицата и пъшкаше тежко. Не бяха годините ù за припиране и препускане, не бяха… След малко ù стана ясно. Прозрачната нишка на Изкривеното се виеше и трептеше във въздуха като въже, вързано на Гораздов връх, а другият му край сочеше къщата на Дамян и Стана.