Старата жена проклинаше немощните си крака. „Дърта старица! Схванала съм се от бездействие… ох… Стано, ида!“
Зад гърба ù остана къщата на Добрин и Сребра, откъдето се чуваше женски плач, но Злата знаеше, че причината не е нишката, и затова не обърна внимание на стоновете.
Тъкмо по средата на пътя живееха Дика и Момчил. Бяха наследили старата къща на Петрун и Яна – не толкова голяма, но достатъчна за двамата. Младежът и тази вечер бе излязъл да подиша чист въздух. Лесно се будеше и не можеше да заспи, затова гледаше, когато може, да е далеч от постелята и жена си. Откакто Злата му бе рекла, че за бебето е вредно да се смущава майката, той избягваше дори да докосва жена си в съня ù.
Тъкмо се обръщаше да се прибере пак, когато Злата изпъхтя през поляната:
– Скоро, Момчиле! Скоро с мене, че май закъсняхме! Станооо, Стано! Прости ми, дете!
В къщата на Дамян и Стана бе тъмно и глухо. Нямаше светлина. Момчил понечи да влезе, но старата жена го дръпна за ръката. Той я погледна въпросително, тя му посочи земята. Имаше следи. Въпреки тъмнината Момчил ги виждаше ясно. Наведе се и се взря. Едните бяха детски, другите – също, на пръв поглед. Двете дири бяха една до друга, но пред едните имаше някакви вдлъбнатини точно пред пръстите.
„Нокти! – настръхна Момчил. – Кое дете има такива нокти?!“
Стана се канеше да каже на Дамян да престане да се крие, за да не стресне децата. Тъкмо нацелува Елица и се обърна към Мирчо. Прегръдката на детето ù се стори вдървена, корава и… силна. Погледът ù попадна на крачетата му. Бяха в сянка ли… или бяха черни? Стана чу хрип и усети миризмата на студ и мухъл. Нещо избухна в зверски рев. Тя залитна назад, а преди да си удари главата, усети празните си ръце и в главата ù дойде ужасна мисъл:
„Пак ми ги отнеха! Изтръгнаха детето от прегръдката ми!“
После я връхлетя болката.
Дамян видя двете му деца да влизат, но нещо го спря.
Миризмата.
Миришеше на… на… отворен гроб. Той опита да направи знак на жена си, но беше късно. Тя прегърна Елица, после обви ръце около Мирчо.
Детето също я прегърна или по-скоро я стисна. Дамян улови стреснатия поглед на жена си и видя как Мирчо я блъска в земята. Кожата на детето се напука, покри се с козина и то зарева с нечовешки глас. После се нахвърли настървено връз майка си. Миризмата стана непоносима. Елица припадна, а Севда се събуди, видя съществото, което ръфаше майка ù, очите ù се подбелиха и тя запищя.
Като насън Дамян замахна и прободе косматата твар. Някой отвори вратата, после той видя пред себе си огромните зъби и усети вонята на гробница да го поглъща.
И болката.
Нещо блесна зад него, но той изгуби света пред очите си. Потъна в лепкав, топъл мрак.
Писъкът долетя неочаквано – като знак, бележещ началото на проклятие.
Момчил и баба Злата влязоха почти едновременно.
Дамян и Стана лежаха окървавени на пода, а черната сянка пристъпваше към детето.
Момчил примижа от светлината.
Светлината!
Баба Злата бе изчезнала, а на нейно място, обгърната в ослепително бяло, с протегнати ръце, на неизвестен език припяваше старинна песен млада и красива жена.
Съществото се обърна и уверено се насочи към нея. Но изведнъж нещо стана. Крачката на изкривената твар се обърка, а увереността ù изчезна. Създанието се сви, приклекна, сгърчи се, задимя, а след като пушекът излетя навън, вътре остана само грозно петно. Момчил усети, че светлината намалява и се обърна към жената в бяло.
Беше отново баба Злата, без следа от преобразяването си преди малко.
– Ти… ти го уби?
Старицата се прегърби още повече и отиде до труповете на Стана и Дамян.
– Не съм. То си тръгна. Нещо прекъсна господарката му – тихо прошепна тя, а в гласа ù се таеше горчилка от поражението, болка и скръб. Тя погали бледото лице на Стана, оправи косата ù, а по пръстите ù полепна кръв.