– Благодаря. И на двамата – той се изправи. – Аз трябва да си вървя сега, но не е далеч денят, когато пак ще се срещнем. Сега трябва… вести да донеса, вести да занеса. Грижи се за баща си, Бранко!
Змеят излезе от пещерата и се изгуби сред плясъка на крилете си.
– Сине – дочу се тихо.
– Да, тате?
– Това, дето стана тази вечер, ще трябва да го запазиш в тайна, а не да го разправяш на внуците си.
– Змеят ли?
– Да. Отначало не се усетих, но после видях пръстена на главата му – промърмори сякаш на себе си баща му, а ръцете му потреперваха.
– Кой е Храбро, тате?
– Синът на змейския цар те е избрал да го храниш. Най-силният змей е това!
– Лоши времена идат тогаз, тате – рече Бранко, свъсил вежди
– Що, сине?
– Аз гледах как се биха двата змея в небето над Гораздовия връх. И видях как този загуби.
Старецът въздъхна тежко.
– Сега аз ще трябва да взема неговото място и да се крия от слънцето, а ти да ме поиш с мляко трийсет и девет деня. А змейските дела не са наша работа. Видял си го, помогнал си му – харно. Само мълчи и никому дума не обелвай за змейовете, що си видял в небето да се борят. Те са доблестни твари и велики воини, ала непонятни са техните дела за нас. Дано не го видим скоро.
Нейде отвън се чу вълчи вой, а съвсем близо до пещерата се обади бухал.
– Не, тате – възрази Бранко. – Мисля, че пак ще се срещнем.
Момчил се върна в батьовата си къща. Смълчаният ù вид и ужасът, който чакаше вътре, го вледеняваха. Пред прага забави крачка. После протегна ръка и бутна портата. Усети грапавата дръжка, а самата врата му се стори твърде тежка.
– Влез, Момчиле – продума вътре познат глас. Баба Злата. Мъжът пристъпи в дома на смъртта. Това, което се страхуваше да направи, бе да погледне надолу. Там, на пода, където знаеше, че са… Опита се да не гледа, но нещо дърпаше очите му. Той се прокле. Реши, че е силен. И погледна…
Очи, широко отворени и някак прозрачни, длани с разперени пръсти. Стана беше наполовина гола. Гърдите ù бяха окървавени, а на корема ù зееше рана. Момчил потъна в отворената бездна.
– …иле… чиле… Момчиле! – някой му говореше.
– Момчиле! – гласът на старицата го дръпна навън. Възлестите ù пръсти се вкопчиха в него.
– Гледай ме в очите, момко!
Той я погледна.
И я гледа дълго.
После тя му рече:
– Бате ти и кака ти вече не са между живите.
Момчил пое дълбоко въздух. Постепенно допусна мисълта в главата си. Дамян и Стана бяха… мъртви. Думата влезе в него и го промени. Вледени гърдите му и зачерни света, който щеше да се покаже със зората. Болката напираше да излезе. Баба Злата го прегърна като малко дете и той заплака. След известно време старата нежно, но твърдо го повдигна да стане. Сетне затвори прозореца.
– Слушай, Момчиле. Туй, дето погуби Дамян и Стана, е плътеник, пратен да зачерни светлика в рода ти и в селото.
Той кимна нямо, без сам да знае дали ù вярва.
– Рекох ти, че те няма да са с живите, и право ти рекох, ала… – старицата сведе поглед към труповете.
Момчил неволно погледна. Този път беше подготвен. Трепна при вида им, после се успокои. В стаята още се стелеше неприятна миризма, кръвта им се лееше на вадички, влизаше обратно в телата им…
Момчил подскочи ужасèн.
– Така е, синко, не са нито с живите, нито с умрелите.
Тънките червени поточета бавно се вливаха в грозните отвори.
– Ухапването на плътеника носи изкривен живот на жертвите му. Аз мога да ги убия, а мога да ги оставя и да ги пусна да лочат кръвта на хората в селото, което е и целта на оназ, що го е пратила тук, в най-крайната къща.
Момчил гледаше старицата със смесица от учудване и страхопочитание. После тихо рече:
– Дай им покой.
– Ще го сторя. Но и друго искам да ми обещаеш. Не казвай на никого де са бате ти и кака ти. Нека и Дика не знае. Сега ще ги отнесем в планината да извършим ритуала.
Момчил я погледна учудено.
– Ще видиш колко са леки. После искам две-три недели да казваш, че са горе при баща ти на гости. Хайде!