Дила слизаше надолу. Бързаше да стигне планината, с която бе свикнала, и да остави неприятната черна скала зад гърба си преди изгрев слънце. Мъглата вляво от нея разширяваше усещането за другост, за пейзаж от история, прошепната с недомлъвки край някой овчарски огън. Тя се виеше, докъдето стигаше погледът, а накрая, придошла, се разплискваше в полите на планината и се кълбеше, разпенена в огромни чудновати въртопи, очаквайки изгревът да я настигне и запали.
Черните скали свършиха изведнъж. Дила се спря. Погледна течността в стомната и забеляза, че отварата не се плиска от движението, а стои като замръзнала. Младата жена улови първите лъчи с очите си и надигна стомната.
Изведнъж чу някакво бучене и извърна глава. Нещо огнено се втурна откъм запад иззад югоизточното рамо на Гораздовия връх. Прехвърли хребета, плъзна се над скалите и без колебание се насочи към нея. Преди да успее да трепне дори, над главата ù увисна… някой.
– Не пий отровата, сестрице! – чу се плътен мъжки глас. – Не се доверявай само на красивите си езерни очи. Повече слушай какво ти шепне сърцето.
Фигурата с огнените криле се завъртя и отлетя към облаците.
Подир няколко дни, надвечер, когато селото притихна, на вратата на Злата се потропа. Леко и колебливо.
Старицата вдигна котлето от огъня, преди отварата да кипне, окачи го да виси, сетне избърса ръцете си в престилката, прогони котарака от прага и дръпна резето. Вратата се отвори без скърцане и вечерният хлад срещна лицето ù, промъкна се през бръчките дълбоко в нея, жегна костите и стигна до един възел в кръста ù, където се сбираха всичките ù болки, за да ù напомнят, че няма да живее дълго. Дрехата на фигурата пред нея се поклащаше леко, а в ръцете ù имаше нещо, което накара Злата да настръхне.
– Добра вечер, бабо Злато – поздрави Дила.
Злата полека-лека се усмихна и рече:
– Добра стана, дъще. Влез.
Домакинята слушаше внимателно през цялото време, загледана в огъня, без да издава какво се върти в главата ù, и само когато Дила разправи как е преодоляла стража пред кладенеца, старата я стрелна с необикновените си очи. Щом Дила свърши разказа си, вдиша дълбоко и се отпусна на облегалката на плетения стол, а ръцете си прибра в скута.
Баба Злата стоеше все така втренчена в огнището. Малките пламъци се увиваха около клонките на цепениците, съскаха тихичко и светеха ту синьо, ту оранжево, сякаш се колебаеха в какво да се превърнат. Котаракът Таро неспокойно мъркаше, а зад клепачите на очите му отвесните котешки ириси търсеха съня. Столът на Дила проскърца…
– Ти вярна ли си на Белия бог, чедо? – попита старата жена, без да отмества очи от огнището.
– Вярна съм, бабо Злато – отговори момата, учудена от въпроса.
– В какво точно вярваш? – рече старицата и извърна очи към нея.
– В туй, що жрецът Камен го разправя.
– Зная за това – изсумтя заядливо баба Злата. – Откърмени сте с тези истории и не са ви известни пътищата нито на живота, нито на смъртта… Не знаеш ли, че Перун е от новите? Съществуват далеч по-стари и по-могъщи. Отпреди него. Я ми кажи, ти като малка имаше ли кръвна треска?
Дила се сети кога за последен път бе видяла баба си Веда. Майка ù бе споменала за кръвната треска. Тя усети, че ù предстои да разбере нещо особено, и се надигна от стола. Потвърди за треската.
– А на колко лета си била? Помниш ли?
– Не, но майка ми ще помни. Ще я питам и ще ти кажа, бабо Злато.
– Тъй, тъй… щом не помниш, значи наистина рано е станало – старата намуси устни и тръгна да шари насам-натам. Изведнъж се спря и посочи отварата, която Дила не бе изпила след съвета на огнекрилия, но не бе посмяла и да изхвърли.
– Хвърли я в огъня. Но внимавай да не те изпръска.
Дила се подчини, макар да знаеше, че отварата няма да се разлее. Колкото и пъти да се бе подхлъзвала по пътя надолу от Гораздовия връх, тъмната течност изобщо не се бе движила, само като че потрепваше едва-едва.
Когато обърна съда над пламъците, съдържанието му потече бавно като мед. При досега с огъня започна да съска, после пламна в заслепяващ пламък, който – както Дила с удивление забеляза – беше черен на цвят.
– Виж я ти, лукавата ти баба! – гласът на Злата бе толкова близко, че момата се стресна. Погледнаха се и този път очите на старицата бяха по-тъмни дори от странния пламък.
– Учудена ли си, Дило? – тихо попита баба Злата.
– Аз… Не… зная… бабо Зл… не разбирам…
– Не знаеш ли? Наистина ли не разбираш? – Старицата сложи тежките си ръце на Дилините рамене и се усмихна. – Мисля, че дори да не знаеш що значат всички странни неща, дето напоследък си ги видяла, поне се досещаш. Само имената им ти се губят.