Старата изведнъж се оживи. Отиде до другия край на стаята и примъкна едно ниско столче. Подкани Дила да седне редом с нея близо до огъня, и сипа в две купички някаква топла течност с вкус на чай, която – също като изгорената преди малко – не се движеше.
– Спокойно, Дило, от мен няма защо да се страхуваш. – За пръв път откак се помнеше, момата видя баба Злата да се усмихва. – Добре, че си решила да дойдеш при мен. И навреме. Дааа, от нищо не бива да се боиш – старата я погледна и добави: – А и аз – също. Двете с тебе сме вече сила.
Баба Злата хвана ръката ù и я стисна, а в очите ù Дила видя как на мястото на празнотата и самотата идват надежда и желание.
В дълбините на пещерата, сред влажните скали на своя временен дом, Петрун лежеше уморен и дишаше тежко. Бяха изминали десет дни, откак отмени змея. Беше измършавял и брадясал. Бранко всяка вечер му носеше мляко, а за да е по-близо до баща си, бе докарал стадото да пасе на един тревист склон, досами пещерата. Старецът не бе приказлив. Синът му имаше толкова въпроси, но Петрун дума не обелваше, само мълчаливо надигаше ведрото с млякото, после пак лягаше на постелята си от клони и вълна и заспиваше. Но тази вечер, когато Бранко влезе, намери баща си по-изтощен и толкова отслабнал, че се уплаши да не би да умре. Той остави ведрото до постелята и обърна Петрун по гръб.
– Тате!
Старецът въртеше неспокойно главата си, без да отваря очи.
– Тате! – извика пак Бранко.
Баща му сякаш го чу и отвори очи. Отне му известно време да изплува от съня си, после се обади с тих, дрезгав глас.
– Колко дена хартисват?
– Трийсе, тате.
– Слушай що ще ти надумам сега! – той опита да се надигне, но силите му стигнаха само колкото да се опре на лакът. Разтри челото си, сякаш обмисляше нещо важно и му бе трудно да вземе решение.
– Лоши сънища ме тровят всяка вечер, сине. Лошо сънувам Дамян и Стана, па и Мирчо, ала няма време да ходиш чак до село.
Бранко го подхвана за мишниците и го надигна да седне.
– Има нещо, дето трябва да свършиш. Дерт ми е, че ти ще вършиш моята работа, ама аз така и не се наканих за толкоз години, пък сега, кога трябва, не мога. Туй ми е наказание. И право е тъй да стане, щото голям грях към Перун сторих. Нищо не може да ме опрости веч, Бранко. И на змейовете помагах, кога трябваше, ама и туй не беше добрина такваз голяма, че да ми измие предателството. Ти сигур искаш да знаеш защо Храбро предател ме нарича, ама рано е още. Пък и баш на тебе нямам сили да кажа.
– Тате…
– Мълчи сега. Можеш ли ми докара десет кофи мляко тука вътре?
– Мога – рече синът и свъси вежди. – Десет баш нямаме, ама коритото дървеното мога да напълня.
– Десет дена път имаш. Седем дотам и три обратно.
– Докъде, тате? Не ща да те остаям самичък тъдява.
– За мен не се кахъри. Не си ти само, дето ме мислиш. И крилатите имат сгода да не се затрия от слабост, щото трябва да си свърша дълга. Сигурно някой се навърта тъдява и гледа дали си пия млякото. Не забравяй, че сина на змейския цар отменям тук. Нищо няма да ми се случи. Така че отваряй си ушите сега за туй, дето ще ти го река.
Бранко седна и с нетърпение погледна баща си.
– Ще идеш до Вихровия връх.
– Ама тате, дотам не са седем дена…
– Зная, сине, ама ти ще се покатериш по-нагоре.
– Как по-нагоре? – недоумяваше момъкът, защото знаеше, че Вихровият връх е най-високият в цялата планина.
– Слушай сега. Тръгни по Змийските скали нагоре, ама като стигнеш равното място, преди гърба на самия връх, там, дето миналата зима се утрепа Минчо конярчето, искам да се засилиш и да се хвърлиш в пропастта.
Бранко зяпна.
– Вярвай ми сине, няма да загинеш. Няма да паднеш. Не знаеш ли как я думат онази пропаст?
– Змейски дол – промълви Бранко, ококорен срещу баща си. „Тате, тате… А аз мислех, че те познавам.“
– Като скочиш, скачай добре, ако не се засилиш колкото трябва, наистина ще се утрепеш. Сетне тръгни по пътеката все нагоре, дорде стигнеш златните врати на гръмотевичния дом. Перун ми се яви нощеска и заръча да ида при него. Дар имал за мене. На тебе змейския дълг не мога да прехвърля, па и слаб съм сега. Не се бой. Тебе за мойте грехове той не ще съди. Бъди честен, кога те разпитва. И кога иска от тебе нещо, внимавай! Бог е, всички го знаят, но ти си ми по-скъп от него. Не ме гледай толкоз стреснат. Поиска ли нещо от тебе, мисли! Мисли за себе си. Да се опазиш, преди да си се съгласил, щото веднъж дадеш ли дума, сетне, знаеш, няма връщане назад!