Бранко слушаше и не вярваше.
– Ще посмееш ли да го сториш? – попита Петрун и се втренчи в него.
Синът стана и обърна гръб на баща си. Мълча доста време, така че в мрака на пещерата се чуваше само дишането на стареца, задъхан от многото приказки, които бе изрекъл наведнъж след толкова дни тишина.
После момъкът се обърна и рече:
– Баща си ми и ще те послушам.
– Право си мислех, че окото ти няма да трепне, щото сме от друго тесто замесени мъжете в нашия род. И страх не знаем…
– Не ми е за страшното, тате… – прекъсна го Бранко и продължи с равен глас. – Подир трийсе дена е и Дилината сватба. Ако няма що да правя, сигур ще разбия кавала о някоя скала, пък сетне може и мене си.
– Ооох, синко, пусти жени, хубавици, дето мира не ни дават… – рече старецът с нажален глас, сетне се опита да се изправи. Добре, че Бранко навреме го хвана. Старецът се вкопчи в дрехата му и рече с трескав глас:
– Мъж бъди! Чумавите ги взели сватбари и младоженци! Щом те момата желае, върви и вземи я! Вземи я! Бъди мъж!
– Тате… – рече Бранко засегнат, но старецът продължи, без да го слуша:
– Цял живот съм проклет, ала не щото Перун не ми дава прошка, а задето аз не си я давам. Свърших нещо лошо навремето, ала не ей тъй случайно, а щото го бях избрал. Бъди мъж! Не бъди душманин! Знай, че сториш ли нещо, вземеш ли, сетне ще трябва да останеш мъж и да си платиш. Лапешка работа е да сториш само първото, без да си платиш лептата. Аз цял живот плащам! И… – старецът го пусна и се свлече в постелята – … и още ще има да плащам за онуй, що сторих.
Той затвори очи за миг, а когато ги отвори и проговори пак, вече се бе успокоил.
– Та… и ти така… вземеш ли я, не я оставяй, кога те нахока някой ден или кога ти хортува приказки, по-мъдри от твоите. Щото то жената е такова едно особено създание. Не е като мъжа. Хем слаба, хем силна. Дадеш ли ù от твоя огън, до гроб ще я запалиш. Лесно е да дадеш огъня. На младини е толкоз лесно, мътните да го вземат! Сетне е зор да го запазиш у тебе си. Яно! Яно, прости ми… – измъчено рече той и повече не продума.
Обърна се и потъна в неспокоен сън. Бранко постоя, сетне се изправи и излезе. Издои що мляко свари, и напълни пет ведра, после ходи до кошарата и домъкна дървеното корито. Напълни и него. Известно време стоя, заслушан в дишането на баща си, сетне грабна кавала си и хукна към Вихров връх.
Баба Злата и Дила прекараха цялата нощ в разговори. И следващата. И по-следващата. Толкова неща имаше да научи Дила от възрастната жена – за билките, за нощните течения, за Другите пътища… Най-вече за нишките и силата им, за това как само някои жени ги усещат, и за тъмните дела на баба си Веда.
– Все едно запридаш вълнена нишка от вретеното, ама цялата работа само в акъла ти става и друг никой не вижда що вършиш, разумяваш ли?
Дните се изнизаха неусетно. Дила чувстваше как вниква в нови неща и се учи. Баба Злата дори рече веднъж, че съжалява, дето не я е открила по-рано. А когато Дила не ходеше при нея, шеташе из двора и помагаше вкъщи. Връщането ù породи цяла вечер разпит от страна на баща ù, но тя храбро се пребори с въпросите му и се измъкна, че искала Бранко за последно да види, но не го намерила. Добрин повярва. В селото се знаеше, че Дамян и Стана са отишли горе в кошарата на Петрун, защото старецът бил нещо болен, с добитъка да му помогнат, че Бранко пак бил захванал да се скита. Пък и нали самичка се беше върнала, не бе избягала, баща ù сякаш не искаше повече да знае. С майка ù беше по-трудно. Разправи, че не открила пещерата на баба си и как в тъмното объркала пътя. Тежко ù бе да лъже майка си, ала тъй ù бе заръчала баба Злата.
Хората в селото говореха за потайни, големи вълци, мърмореха със смут и тревога за опасности в планината, за стреснат добитък и мълчаливи птици, напрегнати в очакване нещо лошо да стане, но Дила все по-често мислеше за Бранко и за предстоящата сватба. Въпреки новите си способности тя не се заблуждаваше, че времето ще спре, стискаше зъби и все мислеше що да стори.
Един ден по обед на вратата на Злата се похлопа настойчиво. Старата усети кой е още по чукането, и рече, без да става от столчето:
– Влез, Камене!
Отвън се дочу удивено изсумтяване, но след миг вратата се открехна и дневната светлина нахлу заедно със стареца. Едва тогава Злата се изправи и му предложи столче до масата, на която в черно котле димеше току-що сварена копривена супа.
– Гладен ли си? Да ти сипя?
– Не ща, ядох вече у дома.
– Що дириш баш в мойта къща, бре жрецо? – докачи го Злата.
Камен присви очи, но преди да стане, тя го спря.