– Стой, де! Работа си дошъл да свършим, нека чуя.
Той се поколеба, сетне извърна поглед от нея и съзря пак супата.
– Сякаш няма да ти се разсърдя, ако ми сипеш от копривката.
Тя стана и сложи малка глинена купа пред госта си, който, сякаш не знаеше как да започне, за известно време се посвети на супата и в дома на Злата се чуваше само сподавеното му сърбане.
Като свърши, отри с длан устните си, похвали супата и най-сетне изплю камъчето:
– Перун ми се яви нощеска и ми заръча при тебе да дойда.
– При мене? Белия бог се е сетил за мене? – каза учудено старицата. – Брей, за последните няколко дни таз ми е третата изненада! Чудна работа! И що друго ти рече?
– Каза ми… – старецът забоде поглед в пода и глухо добави: – Каза ми, че аз и ти трябва да сме заедно срещу голямата заплаха, що иде… И пратеник негов щял да дойде, с кавал и другар посред сватба… Да сме готови ми рече.
Баба Злата усети, че има още нещо неизречено, затова го подкани да продължи. Той я погледна.
– Ще умрем, Злато.
– Що? – изненада се старицата. – Ще умрем ли? Всеки умира, Камене, ти би трябвало най-добре да го знаеш.
– Зная го аз, ама нощеска Перун ми рече, че и двамата трябва да се жертваме подир точно двайсе и шест деня…
– Няма да ми казва той аз кога да се жертвам, не съм агне, дето чака да го заколят пред олтара!
– Не си, ама той дълго ми говори за неща, дето преди не ми е разкривал, и аз всичко виждах, и всичко разбирах, и още имам да ти разкрия. Видях що е ставало, видях и що ще го бъде, и… Стана и Дамян видях… Едно обаче ще ти река: вярвам ти и проклинам нощта, в която те изпъдих. Слушай най-важното първо. Веда не е вече такава, дето отпреди я знаеш. Друга е и на друг служи. Като нож в ръката му. Сглупила е да му се врече преди шестнайсе години и сега малко от нея е останало, а тя самата по-голяма е станала и вече не е същата. Заплаха иде голяма, нали за Мъртвешката доба от твоя календар ми рече одеве? Права си била… пък аз все не вярвах… Та тъй, скрити неща има из село, тъй ми рече Перун, да внимаваме с тях трябва и да чакаме пратеника му, той щял да носи дар и спасение, ала аз и ти трябвало да се жертваме зарад него и зарад цялото село, инак светът ще се свърши…
– Светът да се свърши не може. Един като си отиде, друг тъдява ще дойде да го замести.
– Аз го видях, Злато! – извика старецът, а брадата му се разтрепери.
Злата дълго мълча, а накрая тръгна да го разпитва. Той отговаряше на въпросите ù, а после тя – на неговите.
Зачестиха срещите им и ако в дома на баба Злата отсъстваше Камен, то Дила бе там, и обратно. Старицата гледаше да не се засичат, да не би да се усетят скритите врагове, че нещо се готви. Дила за пред хората бе болна от настинка, а Камен уж кръстът го бил наболявал.
Дните се нижеха, а мигът наближаваше.
Полека-лека обаче оплакванията на овчарите и планинските скитници от големите вълци секнаха, странният вечерен студ понамаля и хората се успокоиха. Освен Дила, никой от селото не научи за грозната смърт на Дамян и Стана, а за липсата им никой не разпитваше, защото Момчил бе обяснил, че лоша настинка ударила Петрун горе, в планината, и двамата отишли да гледат добитъка и с каквото могат да помагат на болния. Само някои се сетиха, че Бранко и той е горе, че и той може да се грижи за бащиното си стадо, ама нали го знаеха какъв е пощръклял зарад Дила, само клатеха глави, смъмряха, че е нехранимайко, и пак наостряха вниманието към предстоящото важно събитие.
Вълнуваха се хората в селото. В останалите няколко дни преди сватбата, в които баба Злата, Дила и жрецът Камен очакваха най-голямата злина да се случи, всички други с нетърпение си приготвяха най-гиздавите премени, които щяха да заменят белите или пък сивите делнични дрехи. Коли със стока спряха пред дома на Добрин и Сребра, роднини на Дила до четвърто коляно опънаха шатри край селото, другоземци заприиждаха, свирачи всякакви, тъпанджии с огромни мустаци, а един от многото обожатели на бъдещата невеста беше дошъл от далечния си край само за да зърне още веднъж невижданата ù хубост. Веселие, врява, децата се гонеха на рояци сред големите разпрегнати коли с огромните бъчви вино и пиво, където девойките от майкиния род на Добрин черпеха наред всеки, подавайки препълнените дървени чаши, и се усмихваха дяволито. Последния ден Дила едва намери начин да се види с баба Злата, защото оправданието, че е болна, вече не вършеше работа. Старицата я срещна насред мегдана и я попита нещо, дето цялото село искаше да знае:
– Златан де е, Дило? Никой не го е виждал, а хорските приказки все тъй не секват. Изчезнал бил, тъй думат.