И няма болка.
Тум!
… загубенсъмзагу…
Туммммммммммммммммн!
Тум!
Туммммммммммммммммммммммн!
… Туп.
Петрун спря.
– Аааааа! – Златан се срина на земята. Хората наскачаха възбудени, но победителят махна с ръка и викна с висок, ясен глас:
– ТииишиииНА!
Мигом всички млъкнаха. Бранко лека-полека укроти мелодията, накрая свърши и бавно отлепи кавала от устните си. Настана смут. И тишина.
– Тази сватба не бива да бъде! – извика Храбро.
Никой не посмя да се обади. Той продължи:
– Изкривеното ще бъде низвергнато, а редът ще бъде възстановен! Това е волята на Перун и на Змейския цар!
Той се обърна към победения и го назова със собственото му име:
– Злотане!
На мястото на Златан се гърчеше черна твар с белезникави криле. А Храбро свали короната си и освободи крилете си.
Хората си зашепнаха: „Змей!“.
– Стани, Злотане! – заповяда той.
А после къде? Дали…
Глух рев дойде от черното създание. Щом затихна, се чуха пронизителни думи без глас, само шум:
– Този път ще те убия!
– Не, Злотане. Сега нямаш подкрепата на Гораздовия връх.
Черният се разсмя.
– Колко си глупав, Храбро. Разбира се, че я имам.
Усмивката на принца не мръдна.
– Ти си свършен, Злотане. Предай се и ще те пощадя.
– Да се предам?! Пред тях?!! – ръката му описа кръг към смълчаните, удивени донемайкъде хора. – Пред животните?
– Те не са животни – въздъхна принцът. – И освен това… ти вече се унижи!
Злотан се сгърчи и се нагъна през пространството към Храбро.
– Ииана! – плесна с ръце една млада жена със стари, белезникави очи, обляна в светлина. Слугата на Изкривеното се сгърчи, отрязан от източника си, а нишката се изви назад и се опита да се свърже отново със Злотан, но жрецът Камен бе готов и замахна със жезъла. Нишката се заплете сама в себе си, светкавично се отдалечи и изплющя нейде върху скалите на Гораздовия връх.
– Схахна кхааа… – тъмното създание се гърчеше в прахта. Ревовете му кривяха пространството и нараняваха слуха на изуменото множество. Но не бяха заплашителни, а жално скимтене, сякаш някой губеше своята нечовешка гордост за втори път.
– Убий ме – промълви лежащият, след като спря да използва странния си език.
Тишината надвисна и никой не забеляза сбралите се черни облаци над Гораздов връх.
– Няма да те пощадя. Вече изпусна шанса си. Ето я присъдата: върни се при онези, заради които предаде своите, да те приемат според техния обичай!
– Не. Не…
– Махай се! – извика Храбро.
И демонът си тръгна като куче с подвита опашка.
Същия ден, след пладне, към Гораздов връх се запътиха седем души с уморени, но спокойни лица. А около тях се носеха светлите фигури на змейовете, слезли от облачното си кралство да се изправят срещу Изкривеното.
Нетърпение!
На прага между черната скала и истинската планина ги очакваха вълците и грозните създания със забранени, страшни имена. И събратята на Злотан.
Започва се!!!
Започна се.
Пламтящите криле се разтвориха със съскане и се врязаха в черната сгърчена стена.
Огнекрилите опитаха масирана атака, но редиците им постепенно се претопиха в настъпващата лавина от омраза и нокти,и болка!!!
Момчил се озова сам, заобграден от вълците, въоръжен само с ножа си. Омазан до лактите с кръв, той ослепя от миризмата на смърт. Виждаше как убива Дамян и Стана. Виждаше ги с изкривени черти и с козина в устата им. И те го нападаха безброй пъти, а той ги сечеше, подивял и страшен. Изведнъж редиците им се отдръпнаха и той видя насреща си… плътеник. Същият онзи, който…
Краката на Момчил спряха да му служат. Сякаш насън видя как то го достига, но не стори нищо.
Чудовището го разкъса, вълците се нахвърлиха, за да го довършат…
БОЛИ!!!
Петрун се оказа обкръжен с баба Злата зад гърба си и три светли фигури с огнени мечове. Той умело заработи със своя, но те бяха твърде много. Змейовете паднаха първи.
Петрун знаеше кога е време да чакаш и кога е дошъл мигът. Застанал бе на висока канара с гръб към Злата, която пак бе млада и смъртоносна със старинния си език и плавните си движения.
– Злато! – рече той.