– Що е?
– Спри – каза той по-тихо и се обърна към нея. Тя го загледа в очакване, докато зверовете бавно наближаваха. Бяха приключили с труповете на змейовете.
– Аз сторих грях. За да излекувам себе си от безплодие, приех Веда в постелята си преди години. Така излекувах семето си, но изгубих душата си. Предадох Белия бог, на когото съм кръстен. Не посмях да кажа на Яна. Дали щеше да ми прости? Нали челяд трябваше да имаме? Всичко напусто отива сега…
– Аз… – зеленото в очите на Злата се показа под сивите пластове – някога бях те залюбила…
Няколко мига по-късно той я прониза с острието си, после се прободе сам, преди онези да стигнат до тях.
Боли, любима… Така боли…
Камен успя да погледне към висините. Там, където Белият бог го наблюдаваше с очакване.
Той стори помирителен жест с ръка и изпрати молитва за защита на Бранко и Дила. Почти не усети, когато го достигнаха.
Усещам… не… трудно… така е трудно…
Оцелелите змейове се прегрупираха в клин и оформиха безопасен път към върха. Най-отпред бе Храбро, вкопчен в смъртен бой със Злотан, своя по-малък брат-предател.
Дила и Бранко стигнаха пред кладенеца.
Бранко замахна към Изкривеното с Тихата светкавица, която му дари Белия бог, за да срази с нея заплахата. Тя полетя, запали се и……
ААААААААААААААААААААААААА!!!
Тя още е там…
Дила пристъпи напред и погали безжизнените черти на Бранко. Светът около нея бе пепелище. Светкавицата, освен взрива в Изкривеното, бе предизвикала и лавина от горящи камъни, които пометоха враговете. Всички твари бяха мъртви освен онова насреща ù, което тя някога бе взела за свой родител. Лицето на любимия ù бе спокойно.
– Вхървхи сси, момиче – заграчи Изкривеното, освободило цялата си плът от кладенеца. – Вече се нахраних. А ти нямаш сили. Дадох ти отрова. Кхрааааааа…
Дила сграбчи Черната нишка в съзнанието си.
И…
Той се събуди. Лъчите пронизваха завесите и заливаха него и бременната му жена с утринната си светлина. Без да знае защо, той седна и огледа стаята. Всичко си беше на мястото, но сякаш нещо съвсем мъничко се криеше в крайчеца на периферното му зрение. Погледна издутия корем на жена си и се усмихна. Видеозонът обещаваше момче. На масата стоеше електронната пишеща машина с лист в нея. Той си спомни, че трябва да бърза.
Отвън нещо забуча.
Стана от леглото. Движенията му бяха трудни, сякаш голяма част от съзнанието му бе заета да върши други, по-важни неща, вместо да улеснява двигателните му функции.
Все пак стигна до прозореца и дръпна завесите. Градът си бе там – опушен, шумен, земен…
Блоковете се разлюляха. Всичко се разтърси. Жената в леглото се размърда. Той усети, че не може да се движи. От устните му се проточи струйка кръв. После от слепоочията и от носа. Разчупи лицето му… Очите му видяха как градът отвън изчезва, а от бездната отдолу израства Гораздовият връх, с лицето на Изкривеното пред него.
– Не!
Съсредоточи се! Трябва да довършиш!
Не… не мога вече…
Той пусна…
– Мисля, че сърцето му не издържа, макар да се бори до последно. Уверявам ви, че другаде не биха сторили и половината от това, което аз и колегите ми направихме в операционната за тези дванайсет часа.
Туп-туп… туп-туп… туп-туп… туп-тумм… туп-тум-м-м-мн. Туммммн. Туммммммммммн. Тумм-мм-мм-м-м-мммммммн.
Мелодията на кавала се снижи до един последен равен и протяжен тон, който постепенно се отдалечи в собственото си ехо.
Нишката се разпадна и той се разсипа върху сивите пътища като прах в неподвижни, мъртви нюанси.
Тишината е начало.
После иде светът.
Поеми въздух и извикай!
Извикай!
Викове никога няма… Всички идват с плач.
2. Преди
Някъде сред звездния куп, според спиралната логика на времето и пространството, се намира син свят, който е Тук и Сега и който наричаме наш дом. Отвъд глухото величие на облаците, завзели кислородното синьо пространство, се очертават контурите на град – пулсиращ като сърдечния ритъм на човек, пробягал десетки километри, но неуморим и безпощаден. Високата сграда от стъкло и бетон е приютила група нетърпеливи и превъзбудени човешки същества…