– За кого да е?
– За мен. Казвам се Ели.
Пишещият е на средна възраст и едва успява да прикрива усмивката си. Светът му се струва малък, разбираем и победен. Изписва името „Ели“, подписва се, затваря книгата и я подава на усмихнатата жена. След нея идва друга и подава творението му със скована усмивка.
– За кого е? – отново пита авторът.
– За Силвия.
Той отгръща корицата и оставя автографа си точно под заглавието. Светкавица на фотоапарат блясва и за миг го пробожда изненадващо болезнено в очите. Той разтърсва глава, но след миг болката изчезва. Идва следващият. Името му е Антон. Усмивка, подпис, кратки думи, разменени набързо…
– Господин Александров, кога ще прочетем друга ваша книга? Работите ли над нещо ново?
Той се усмихва още по-широко.
Проговаря:
– Работя над нов материал, но засега е в съвсем начален стадий. Само контури, никаква насоченост на сюжета. Единствено няколко образа и композиционен фон, нищо повече. Погълнат съм от очакването на сина си. Трябва да се появи утре или вдругиден и това, че ще ставам баща, ме разконцентрира и откъсва от писането.
– А можете ли поне да разкриете тематиката? Моля ви! Съвсем бегло. Сегашната ви книга съм я чел поне пет пъти. Задавам си въпроса дали ще продължите във фантастичния жанр, или ще насочите творческите си търсения другаде.
Той е поласкан. И леко притеснен от начина, по който читателят се изразява.
– Хм. Добре. Става въпрос за роман, базиран на фантастичното в българската митология. Имам някои нахвърляни неща, казах ви, но повече не мога да издам, иначе агентът ми ще се сърди – засмива се и кимва на намръщения човек, изправен до вратата. Той се заема да спре потока посетители, и скоро в приемната става тихо и спокойно. Строгият човек се оттегля, а писателят Калоян Александров остава насаме с агента си.
– Искаш ли отпуск? Почивка? Времето няма да ти стигне – казва другият с неприкрита тревога.
– Нямам нужда от отлагане – успокоява го творецът – ще го завърша навреме. Освен ако не умра преждевременно – ехидната усмивка разсмива агента и двамата излизат през служебния изход. На път за паркинга авторът отклонява предложение за алкохолна почерпка с извинението, че отива да посети бременната си съпруга в болницата. Двамата се разделят.
– Господин Александров! – сепва го глас, докато отключва колата. Непознатият е тъмнокос, небрежно облечен, само няколко години по-млад от него.
– Да?
– Извинете ме, задето ви издебнах тук, но имах въпрос, а онова животно с намусената физиономия на вратата не ме пусна да вляза при вас.
Александров се мръщи.
– Да, зная, че си върши работата – побързва да каже младежът. – Но аз наистина трябва да зная. Сигурен съм, че няма да ви отнеме много време.
Писателят се обляга на вратата и скръства ръце.
– Добре. Слушам ви.
Непознатият се поколебава. После изглежда се престрашава и започва:
– В романа си „Фиела“ споменавате, че човек се раждал с плач, а трябвало да бъде с вик. Ако не ме лъже паметта, точните думи бяха: „самото ни идване в този свят ни разплаква. Изглежда никой не идва радостен. Никой не приветства въздуха, който завинаги ще подчини телата ни на вдишването и издишването, никой не вика от радост, че се е родил…“ – младежът млъква.
Видимо заинтригуван, Александров очаква да чуе въпроса, но човекът насреща му се отпуска уморено на съседната кола и се заглежда в земята пред себе си.
– И? – нетърпеливо пита писателят.
Младежът прави рязко движение и преди да види дулото, творецът вижда сълзите му. И рязко оформените му скули, които изпъкват заради стиснатите зъби.
– Нищо не знаеш! Нищо! Нещастен драскач! – Думите излизат бясно, сякаш му причиняват болка.
– Спокойно, приятелю – разтреперва се Калоян Александров.
– Спокойно? Спокойно?! Как може да твърдиш, че разбираш есенцията на живота в самото му начало, та да съдиш всички новородени?! Плачели били… Разбира се, че плачат. Нима не знаеш колко е трудно да извикаш?! Да изкрещиш! За какъв се мислиш? Слагаш великите си премъдрости в устите на героите си и се мислиш за творец? За… по дяволите! – Гласът му изтънява и преминава в плач. За миг той поглежда встрани с блуждаещ поглед. – Синът ми… синът ми…
– К… какво се е случило със сина ти? – писателят преглъща мъчително.
Непознатият вдига поглед и този път в очите му няма болка. Гласът му е дрезгав и равен:
– Синът ми умря при раждане. Даже не успя да изплаче.
Нещо в гърдите на Александров се обръща.
– Виждаш ли пистолета? Сега ще те убия.