– Толкова пари е имал – вметнах аз. Гигапенчев замълча. Беше се сетил, че ми е ядосан.
Трябваше да му върна топката.
– Казвай, стига си сумтял – подканих го. – Ще правим ли срещата?
– Ще стане – отвърна той, правейки се още на сърдит. – Двама румънци, едри търговци на рогат добитък…
Усетих нещо недоизказано в гласа му, но нищо не казах. Гигапенчев почака още малко, надявайки се да проявя поне малко интерес към информацията, но аз се направих, че чутото ми е достатъчно.
– Къде ще се срещнем? – попитах накрая. Гигапенчев не издържа.
– Всъщност те не са точно такива – тържествуващо каза той.
– Ами? – усъмних се артистично аз.
– Първо, не са румънци, а молдовци, даже не са и чисти молдовци, ами са руснаци. Единият е полуевреин. Второ, не са търговци на добитък, ами са едри земевладелци – две хиляди акра в Украйна и Молдова. И не са двама, а повече.
– Как така? – не разбрах аз.
– Ей така. Уж са двама, ама край тях се мъкнат поне още пет мутри. Не са точно хора, а модифицирани изроди от гетата. Биозомби. Сложили са им нановируси за ампутиране на чувството им за болка и неврални репитори за убързяване на импулсите. Сега е страшно модерно сред богаташите да имат такава охрана. Набиват им в мозъка стандартен интерфейс за управление и ги свързват директно към централната им охранителна система. По-скъпите модели имат каскадни репродуктивни тъкани с променен слой на клетката с нанозоми. Регенерират се по-бързо, отколкото могат да мислят. През такъв биозомб можеш да минеш с танк и пак да стане да те гони. Проблемът е, че не са много държеливи. Обикновено след няколко месеца развиват скоротечна атрофия на мускулите и некроза на костите. Текучеството е голямо.
– Да не е примка? – забезпокоих се леко.
– Не е. Страх ги е хората. И ти да имаш толкова пари, и теб ще те е страх.
– Като ги е страх, защо идват?
– Защото искат още пари.
– Ей, ако ме сгащят ченгетата, ще ти пръсна главата.
– Спокойно – провлачи Гигапенчев. – Всичко е под контрол. Срещата е уредена внимателно. В дневния бар зад хотел „Акула“ в седем часа. Тия са богати, ама са страхливи, каквито условия им кажеш, на такива ще се съгласят. Внимавай все пак какво ще искат, защото ако не го изпълним, както са страхливи, изведнъж ще станат смели и ще пуснат биозомбитата си след нас. Знаеш ли кой е най-смелият човек на света? Баровецът, като му бръкнат в джоба. В закусвалнята седни на маса до голямата витрина към улицата. Отсреща са камерите на общинската полиция, имам кодове за достъп за три часа. В ресторанта пък има камери на охраната на хотел „Акула“ – страх ги е и тях от нещо, та гледат кой какъв е и какво яде. Сигурно имат и камери в кенефа, да гледат кой какво сере…
Гигапенчев се изкиска радостно, сякаш идеята за камера в тоалетната представляваше най-интересното нещо на света. Ухото ми писна от кикота му. Намалих малко звука, натискайки с върха на езика си горен десен мъдрец.
Понякога е много прост тоя Гигапенчев, пропорционално на акъла си. Още на десет години свързваше сателитните системи в някаква сложна топологична връзка и твърдеше, че може да хване изпреварваща времето информация, на дванайсет години усука международните телефонни линии и успя да набута снимката си в топ десет на Ройтерс. Те така и не разбраха кой го е направил. На петнайсет направи първия си милион, като подмени резултатите от сеизмологичните изследвания, предназначени за една петролна компания в Сибир. Акциите ù се сринаха и той чрез фалшива фирма изкупи и после продаде контролния пакет. Докато баровците и Интерпол се усетят, успя да подари милиона на международен детски център за лечение на левкемия. След година хакна счетоводния им сървър и като разбра, че милионът е разпределен чрез далавери между няколко души от управата на центъра, прати счетоводните сметки от черната каса директно на данъчните власти и на някои специално подбрани родители, а на жената на шефа на центъра изпрати специален наръч от порно снимки с главен участник самия шеф. Гигапенчев страдаше от последствията на мутирал вирус на детски паралич и прекарваше живота си в леглото, в инвалидната количка и в мрежата. За нищо на света не искаше да се подлага на ДНК лечение и изобщо не желаеше да чуе за лекари. Казваше, че ще модифицира тялото си само и единствено ако има сигурен начин да му мутират криле, но истински, не като перушините, с които се перчат хората на модерните идиотски генетични балове на милосърдието. Прекарваше живота си в някакъв свой свят на ръба между гениалността и лудостта. На същия този ръб намерихме допирни точки и вършехме заедно някои общи дела. Те ни донесоха значителна популярност сред почитателите на свободния геном и мрежата без правила, но и насочиха вниманието на полицията към нас. Дейността ни бе обаче също на ръба между позволеното нахалство на хакера, дребните геномни прегрешения и сериозните намеси в области, за които не бяхме още достатъчно луди. Докато се движехме по този ръб, можехме да минаваме с дребни апортни вноски, наричани от простолюдието „подкупи“, и елементарни геномни услуги от рода на „магарешки пенис за една нощ“ или „изгарящи дяволски очи“. Сега имах усещането, че се набъркваме в нещо по-сериозно, защото и парите бяха сериозни. Поне така бяха обявени. А пари ни трябваха. В нашия бизнес знанията струваха пари, както и техниката за прилагането им. Китайците всяка година изкарваха нови модели на генни биореактори и постоянно променяха софтуера за сканиране на ДНК картите. Да не говорим за непрекъснато изменящите се стандарти на Майкрософт за ЗД модулаторите на растежа. „Пари трябват, пари – акъл си имаме“ – както обичаше да казва моят дядо, гледайки по цял ден идиотските псевдонаучни сериали от рода на „Как да надхитрим другите, без да нарушим закона“ или „Бъдете вещ – разобличете рекламните измами“.