Гигапенчев най-накрая се обади, само за да каже, че детекторът му за предсказания предрича, че от тая сделка ще падат милиони. На мен това ми прозвуча като да си имаме големи неприятности. Предпочитам клиент, който с пазарлък да даде сто-двеста хиляди, пред такъв, който ще ми изръси милион и ще ме хвърли на жаравата. Дано да не искат някое генно клониране на мъртъвци, че тогава я оплескахме. Получаваме на ден по сто, какво ти сто, по хиляда запитвания за изграждане на мъртво тяло. Само за изграждане на Христос са ме търсили стотина пъти. Предлагат милиони, имали сме случай и на половин милиард. Не става. Просто не става.
– Можеш да се пробваш – каза Корейчук.
– На какво или на кого е картата? Само да не е на човек. Не ме интересува дали е жив или мъртъв. С хора не ми се занимава. Два пъти съм бил на генен съд за нарушаване законите на църквата на Мендел. Трети път ще ме изхвърлят оттук и ще ме напълнят с нановируси за забрава и софтуер за принудително покаяние.
– Не са хора – успокои ме Корейчук с глас, в който нямаше успокоение. – Имаме лиценз за биовидове. Патент Е4 от Брюкселския генометричен институт и разрешение от Еврокомисията по свободен геном.
– Къде е тогава проблемът?
– Най-вероятно няма да имаме находки. Трябва да се кара по генна карта, свалена от Оникс сървъра.
– Юникс – пак го поправих машинално. – Ако не стане?
– Ти си най-добрият генжинер от свободните. Не работиш за големите компании, защото си съден два пъти. Те могат да те вземат и през бариерите на закона, но тогава ще получаваш малко и ще си зависим. И сега получаваш малко, но поне си свободен. Най-добрият вариант е да си свободен и да получаваш много. Плащаме по милион на изградена конструкция. Генно стабилна, със завършени структури и пълна карта на ДНК. Плюс двеста хиляди за изтегляне на данните от сървъра.
Гигапенчев подсвирна в ухото ми.
– По милион – внимателно казах. – Значи е повече от една структура? Колко са.
– Може би четири или пет. Не знам точно – отвърна Корейчук. – Може да са и повече.
– Всичките без изходна находка? Само на генна карта?
– Вероятно.
– Няма да стане. Просто не виждам как може да стане. Още след първата седмица от растежа ще имаме някакъв урод със слаби взаимодействия на структурата и ако нямаме находка, за да коригираме картата, целият труд и пари отиват на вятъра. Трябва ми годен ДНК материал.
– Това е положението – каза Корейчук. – Или действаш, или се отказваш. С находка и най-задръстеният генжинер ще се оправи. Въпросът е само с карта да се постигне нещо. Затова сме при теб, при най-добрия.
„Съгласявай се – викна Гигапенчев. – Тия са готови да дадат луди пари за някоя простотия. Най-вероятно ще е генна карта на крава, която дава сто тона мляко на ден, или ще крадат схема на супер кон.“
– Нали няма хора? – въпросът ми бе и за Гигапенчев.
„Ти да не си луд – викна пак той още преди Корейчук да ми отговори. – Кой ще ти даде един милион само за добитък. Може и да има някоя умряла кака отпреди двеста години. Като ги гледам тия двамата, приличат на некрофили, ама парите си заслужават…“
– Няма – обади се и Корейчук. – За хора си имаме друг екип, ако това те интересува. Трябва ни човек с усет към генома, с интуиция, иначе щяхме да вземем първия срещнат генжинер. Такива имаме десетки.
– И десетки сме изгонили – обади се и другият, който досега мълчеше и чието име Гигапенчев каза, но не запомних.
Доста пари бяха и може би трябваше да опитаме. Макар че без ДНК находки…
„Дай им номера на свободната сметка към кредитната линия на китайците – обади се Гигапенчев. – И им искай лента за уточняване подробности по свалянето на данните от сървъра. Аз ще се заема с него. После ти поемаш тези данни и готово.“
Чак сега до мен достигна, че всъщност трябваше да работя по откраднатите данни от сървъра. Затова нямаха находки. Щях да се мъча по крадени генни карти. Нищо нямаше да стане, нищо…
– Става – казах. – Половин милион авансово. Дайте си лентата – да ви прехвърля на моя съдружник, който ще тегли от сървъра, и да уточним кога започваме и къде.
– Когато прехвърлим данните – каза Корейчук.
– А кога ще ги прехвърлим?
– Тази нощ. Сутринта трябва да дойдете с нас, за да видите лабораторията и да се подготвите.
– Къде е тази лаборатория?
– Това не е важно – намеси се вторият. – И не е предмет на нашия договор. Утре сутринта бъдете на северното летище. Пред входа. Ще ви вземем оттам.
Мълчах и чаках моя адвайзор да се обади. Това с летището никак не ми хареса, но и нямаше как да ги поканя в моята лаборатория, а и там едва ли можех да изградя цял обект само по една гола генна карта. То щяха да са опити, настройки, нерви и безсънни нощи. За миг си представих колко биоматериал ще отиде на вятъра, и ми се прииска да се откажа.