Корейчук остави на масата стик с данни за лентата за комуникации, аз му върнах жеста с данни за сметката ни в свободни кредити в Първи варненски чайна квартал – ПВЧК, както му викахме, или за по-кратко ЧК.
– Последно уточнение – казах. – При нестабилна индикация на картата предлагам повече от три опита да не правим. Най-добре е да има находка, пък макар и фосилизирана.
– Изтеглете довечера данните – каза Корейчук. – Ако не успеете, си оставате тук и правете каквото искате.
– На сървъра ли са генните карти? – не се сдържах аз.
– Нали се разбрахме? – каза Сипайко и стана. – Ако всичко мине нормално, утре сутринта имате половин милион и ни чакаш на летището.
Дразнеше ме тоя. Държеше се сякаш избираше слуга от биотържището.
– Намерете находка – казах и също станах. – Иначе парите ви отиват на вятъра.
Сипайко се обърна, изгледа ме и вместо довиждане каза:
– Мисля, че няма смисъл да ви предупреждавам да не се опитвате да копирате данните при прехвърлянето от сървъра. Крайно ще ни е неприятно, ако това се случи.
После, ако не се лъжа, кимна и излезе. Гигапенчев веднага викна:
– Направо щях да забравя, че трябва да си ги копирам, добре, че тоя дебелият ме подсети.
Гледах след двамата търговци, които вървяха към изхода. Брадавицата под лявото ухо на Корейчук трептеше неприятно.
– Давай стика – викна Гигапенчев в ухото ми. Бе го обзела възбудата на битката и усещах как се тресеше като, както той се изразяваше, задник на дърт гей при звука на войнишка тръба.
Прокарах нокът по стика. Един път да го прочете Гига, и втори път да го изтрия. Много ми се искаше цялата работа да се окаже генно пиратство на селскостопанска основа. Хакване на добитък или нещо такова. Дезасемблиране на бройлери и побитово разлагане на прасета.
Станах и аз и се запромъквах през тълпата със засилен стаден инстинкт, съпреживяваща в момента някакъв колективен феромонен катарзис. Никой не ми обърна внимание.
Вечерта беше хладна, изпълнена с огромни холографски реклами на големите компании и дребни наносъобщения, досадни като комари и ярки като светулки, кръжащи навсякъде и ръсещи ужасните си слогани директно в ушите на хората, подобно на ситен, дребен дъждец:
„Купи Строн, купи Строн – седни като на трон!“, „Троен ретро вирус, ако искаш да си красив и в смъртта!“, „Спрей против наносъобщения – изтребва ги до бит!“.
Налитаха отвсякъде и тънките им гласчета жилеха като истински комари. Беше си нарушение на абсолютно всички закони, но никой не можеше да се справи с тях. Те и продуктите, които рекламираха, бяха извън всякакви закони и норми. Не че бяха по-лоши от така наречените официални.
Тръгнах бавно през градината към хотела, наслаждавайки се на нощна Варна и приятния морски бриз. През дърветата и храстите на места прозираше морето. Участъкът близо до брега приличаше на тъмна покривка, извезана с искрящи конци. Бяха пуснали мутирал планктон с побитово управление на клетките. С простички команди чрез насочена светлина го караха да прелива в чудати форми, картини, анимирани филмчета и текстове. Естествено всичко това само и единствено с рекламна насоченост. Морето приказно сияеше в просташки рекламни кампании. Добре, че не се бяха сетили да накарат планктона да издава и звук. Иначе беше внушително, не можеше да се отрече. Говореше се, че внасят специални китайски генни добавки и сложен софтуер, с който ще повишат разделителната способност на планктона и ще свият пикселите на възприемане. Това ще помогне да се превърне морето в гигантски екран, дълъг няколко километра. Предвиждаше се на подобно „платно“ в края на годината да се „прожектира“ премиерата на суперхита „Матрицата – отново и отново“. Зрителите щяха да ги изнесат на надуваеми трибуни тип дирижабли на няколко километра височина, за да имат поглед. Сигурно щеше да е интересно.
Прибрах се в хотела, фоайето беше пълно с веселяци от някакво конгресно сборище. Бяха здраво почерпени и под въздействието на допълнителни ефедринови наностимулати изглеждаха като анимационни герои. Един от тях, с активирана епидермална визитка на челото, от която разбрах, че е някой си Хечонек от Будапеща, се опита да ме прегърне и мигом да ме надруса с лигави сантиментални файлове за обичта му към хората и жените в частност. Няколко такта от жизнерадостен унгарски чардаш повеждаха интерфейса му. Ловко се измъкнах, без да му подавам ръка, и се изстрелях в скоростния асансьор на върха на трийсететажния хотел. Влязох в стаята, казах на лампата, че няма смисъл да се пали, и се проснах на леглото. Беше задушно. Не ми се пускаше климатика, а и не можех да отворя прозореца, защото гадните нанореклами веднага щяха да нахлуят и да започнат да цвърчат с полово недозрелите си гласчета.