– Корейчук потвърди ли прехвърлянето?
– Да, и имам потвърждение за прехвърлени половин милион кредита.
– Е – въздъхнах аз – в такъв случай утре поемам към летището. Как ще държим връзка?
Гигапенчев облиза млякото, останало по устните му, и свали оптичните пръсти. След това пусна облегалката на количката назад и шумно се протегна.
– Забрави за наетата лента и очилата – каза той. – Тия ще те претърсят още на летището и най-вероятно ще прихванат разговорите ни. Дори и да не ги разберат, защото съм ги криптирал със сложен ключ, достатъчно е да ги заглушат. Трябва да ползваме невронната връзка.
Никак не ми се понрави. Имах два имплантирани четци на импулси – един в задна черепна ямка до очния нерв и един до ушния нерв. С импулсен предавател, чието излъчване Гигапенчев прихващаше, като ползваше услугите, естествено нелегално, на глобалната система за следене GPRS, той виждаше всичко през моите очи и чуваше през ушите ми. Излъчвателят бе измислен от него, а в биочастта – създадена от мен. Имаше нисък фонов режим на излъчване, който следящите уреди бъркаха с общото електро- и биополе на тялото. Той как отличаваше едните импулси от другите бе загадка дори и за мен. Проблемите бяха два. Тези имплантирани четци повишаваха енергийната консумация на тялото, което налагаше по-често и в по-големи количества да се поддържа биореакторът вътре в мен – с други думи, трябваше да се яде повече, и бе истинско забавление да се гледа отстрани как човечец като мен, тежащ седемдесет килограма, поглъща на закуска една дузина яйца с бекон, полива ги с два литра мляко и накрая ги замазва с десет-петнайсет палачинки, обилно поляти с две-три бурканчета конфитюр.
Втория проблем беше, че след половин час такава връзка кой знае защо ми прилошаваше и трябваше да минат поне час-два, преди да може Гигапенчев пак да гледа и слуша през мен. Иначе всичко друго в този начин на комуникация бе перфектно.
– Щом трябва – съгласих се аз. – Ще я ползваме когато трябва и има нещо важно да решаваме.
– Добре – каза Гигапенчев – изключвам се, че не съм спал от два дни. Утре, като тръгнеш за летището, ще се свържем по старата лента с очилата.
– Ще търсиш ли сървъра?
– Сега не. Спи ми се. Да видим какво ще ти кажат украинците първо.
Пожелах му лека нощ и се изключих. Заработихме половин милион за две минути, ако имах късмет с тия генни карти, след няколко седмици можехме да имаме няколко милиона.
„Айде, размечта се“ – рекох си и се проснах на леглото.
Хеликоптерът беше малък и модерен. Изглеждаше като току-що направен, обвит с биомерната си самопочистваща се антивирусна паста. Пилотът се оказа младо момче с шлюз за неврална връзка с машината. Най-вероятно имаше имплантиран софтуер за управление и биопроцесори за промяна на мускулните клетки. Можеше да прави с хеликоптера каквото си поиска. Удоволствието да притежаваш такъв пилот бе по-скъпо от самата машина. Не ми бе ясно за какво е нужно в цивилна дейност да се прилагат похвати, които се срещат само при военните и полицията. Освен това не бях сигурен дали е законно.
Летяхме над Черно море на ниска височина. Корейчук и Сипайко седяха срещу мен и се пулеха с тъмните си очила. Аз пък им се пулех с моите. Нищо още не ми бяха казали. Предположих, че щом летим, значи данните от сървъра са тези, които им трябват. С Гигапенчев сутринта си казахме само няколко думи и го оставих да търси данни за сървъра, който обра през нощта.
– Къде е лабораторията? – попитах Корейчук. Той се очертаваше като по-словоохотливият от двамата.
– Близо – отвърна. – До десет минути сме там. Искам две неща – да се заемеш сериозно с работата и да прекъснеш връзката с твоя приятел.
– Наложително ли е? Той ми трябва, за да рови по мрежата, когато възникнат проблеми. Има достъп до десетки биоинститути и стотици частни генни лаборатории. Във всеки един момент може да ми даде информация, която е страшно важна. Освен това вие ще прихванете обмена. Ще ви дам лентата, по която върви, за да сте спокойни.
– Засега я изключи – каза Корейчук. – После ще видим.
Вдигнах примирено рамене и свалих очилата си. Прибрах ги в джоба и се наместих удобно. Сипайко беше обърнал лице към мен, но дали ме гледаше, или спеше, не можех да разбера. Загледах се в морето под нас и се замислих как ли ще гледат хората филми, ако цялото море го превърнат в прожекционен екран. Сигурно трябва да се отиде чак на Луната.