– Вчера след получаването на данните си позволихме тази надстройка. Базовата верига на нуклеотидите дават общо взето тази възможност за изграждане на празните места. В крайна сметка молекулата на белтъка не може да има различна последователност на аминокиселините.
Гледах картата и усещах, че Гених хем е прав, хем има нещо особено в тази структура.
Гигапенчев се обади: „Питай шефа тази карта на какво същество е все пак“.
Обърнах се към Корейчук. Той сви чело. Явно следяха обмена ни с Гигапенчев съвсем отблизо.
– На кого или по-точно на какво е тази карта? – попитах все пак.
Корейчук зашава неспокойно.
– Общо взето не е ясно. Искаме да го построиш. Да кажем, че става въпрос за отдавна изчезнало животно.
„Да не е еднорог?“ – попита Гигапенчев и Корейчук веднага отговори.
– Не е. Нали за това ви се плаща. Да разберете какво е, и да го построите.
Кимнах и пак загледах картата.
– Да започнем със синтеза на белтъка – предложи Гених. – Днес направих програмата и изчисленията за подредбата на ДНК и графика за първото делене на клетката.
Погледнах го с уважение. За да се свърши тази работа, понякога са нужни цели екипи от биопрограмисти и седмици работа, а той направил програмата и графика за една сутрин, ей така набързо, между закуската и обяда. Явно неслучайно има дванайсет патента.
Моето предимство или по-точно разлика в начина на работа бе в това, че аз виждах структурите на ДНК, както художник – картина. Просто усещах къде светлосянката е пресилена, къде перспективата е изкривена и къде е засилено червеното повече от необходимото. Често пъти не можех да си обясня защо е така, но знаех, че съм прав.
– Можеш ли да оцветиш структурата? – попитах Павел.
Той учудено кимна.
– Как?
– Урацила в зелено, цитозина в жълто – започнах аз – дай малко синьо на аденина, а гуанина остави във виолетово.
Павел сръчно бъркаше с оптичните си пръсти в палитрата и скоро генната карта и спиралата на ДНК придобиха твърде приятен вид.
– Не, остави глутаминовата киселина в бледорозово, не толкова, защото почва да се слива с лизина. Намали черното на фона… Вдигни яркостта на сивото… Точно така, нека това остане за край на веригата.
Присвих очи, отдръпнах се назад и загледах творението си. Гених ме гледаше с недоумение и дори с уплах. Цветовете вървяха добре, преливаха и се сливаха един с друг. Всичко изглеждаше монолитно и синхронизирано като цветовете на дъгата. Нещо обаче ме подразни, нещо от цветовете във веригата не си подхождаше, не вървеше както трябва. Отстъпих още крачка назад и помолих Павел да завърти холограмата. Стоп! Точно така – структурата, изградена от компютъра, не си подхождаше цветово. Приближих се и тикнах пръст в този участък. „Крив ли е?“ – пръв ме разбра Гигапенчев.
– Какво има тук? – приближи се и Гених.
– Не знам. Според мен подредбата не е така.
– Няма особени вариации. Ако смениш последователността на нуклеотидите, ще нарушиш РНК, а оттам и веригата на аминокиселините. Ще се получи някаква безсмислица.
– Не, така не върви. Я смени, моля ти се, реда – помолих Павел и сръчният програмист мигом се зае за работа.
Новата молекула бе странна и откъм логиката си на подредба, и в цветово отношение. Гених шумно възрази. Корейчук мълчаливо гледаше, скрит зад очилата си, а Гигапенчев от време на време правеше неуместни забележки.
– Абсурд – викаше Гених – това е като да забъркаш кал и да чакаш да стане от нея човек.
„Такъв прецедент вече има“ – обади се Гигапенчев.
– Прав си – съгласих се аз – така не е добре. Жълтото много избива и прави картината леко лигава. Павел, намали глутина в трета верига. Остави синьото, но вдигни контраста на небесносиньото, малко е, увеличи го… Какво като вдигаш фенилаланина?
Гених беше бесен и гледаше очаквателно Корейчук. Той беше традиционалист и моите методи никак не му харесваха. Корейчук мълчеше, гледаше нанякъде през черните си очила и слушаше какво си говорим с Гигапенчев. Щом мълчеше, значи одобряваше това, което правех. А и какво ли друго му оставаше, след като бе хвърлил толкова пари? Интересно колко ли е платил на Гених?