Продължих да рисувам по генната карта и неизвестната ДНК. Беше ме обхванала някаква треска, някакво лудо състояние, което ме обладаваше винаги, когато творях, защото за мен изграждането на ДНК беше творчество, изкуство и луд танц на чувствата. Може би и наука имаше, но в крайна сметка и тя е изкуство. Вихрех се и усещах как пред очите ни, от една полуясна генна карта, от една неразкодирана докрай ДНК, израства моделът, от който може да се направи биомоделирането. Цветовете се въртяха на екрана и в главата ми. Всичко бе цвят. Светът бе цвят…
Сепна ме Гигапенчев, който беше включил системата за предупреждение и изкарването ми от транс.
– Хайде, Господи – викаше той – сътвори достатъчно, можеш малко да си починеш.
Огледах се. Гених стоеше до Корейчук и ме гледаше с недоумение. Докато творях, обичах да пея, но пеех лошо. Толкова лошо, че обикновено хората край мен се стъписваха. Гигапенчев веднъж ми предложи да ми имплантира нанослух и да ми инсталира най-върховния софтуер, който ще ме превърнел в един Карузо, в един Фреди Меркюри…
Павел изучаваше новата спирала на ДНК с любопитство. Една феерия от цветове.
– Това е най-голямата глупост, която съм виждал – отбеляза Гених, явно обръщайки се към Корейчук.
Той изобщо не го погледна, а само тихо каза:
– Правиш това, което той ти каже, и ако още един път чуя да се противиш, директно си заминаваш.
Гених покорно наведе глава и дойде при мен.
– Какво ще правим? – попита миролюбиво той.
– Ако имаме късмет, от тази генна карта може да направим реален обект.
– Ако нямаме?
– Ще пробваме пак.
През следващите дни работихме по двайсет часа на ден. Не знаех какво иска да му построим Корейчук, но вече не ме и интересуваше. Сравнявахме последователността на гените в ДНК, вадехме статистика на съвпаденията. Понеже Корейчук имаше лиценз Е4 за изграждане на биовид, свободно ползвахме Европейската база данни на генома. Гигапенчев също беше ентусиазиран. Той пък ровеше в GenBank, естествено нелегално, и ми пращаше сравнителните честоти на повторенията. Засега не беше попаднал на нищо подобно, на нищо, което поне малко да прилича на това, което изграждахме. Павел се бе сраснал с 3D Био Студио и почти не се хранеше. Няколко пъти променях структурата на ДНК или по-точно цветовата ù окраска. Първите резултати бяха плачевни и хвърлихме купища биомаса, но полека-лека нещата тръгнаха добре и вече усещах, че ще се справя. Най-вероятно Корейчук беше откраднал някакво фантасмагорично същество и искаше да му го направя. Причината Гених да не е достатъчен за тази операция бе, че генната карта не бе пълна. В такъв случай трябва усет, трябва вдъхновение, трябва творчество. Трябва докосването на Бога.
Можехме да се опитаме да моделираме съществото, но подредбата на три милиарда нуклеотидни чифта щяха да глътнат изчислителните ресурси на половин Европа. Не че Гигапенчев нямаше да ги задели, ако го помолех, но тогава сигурно щяха да ни взривят със сателитни лазери. Дали пък Гигапенчев не ги управлява и тях?
– Какво мислиш, че твориш все пак? – попита ме един ден той по нормалната връзка. Другата не я бяхме ползвали, откакто бях пристигнал.
– Някакво същество. Важното е, че не е човек. Освен това имат лиценз. Знаеш колко подобни проекти сме имали. Утре зареждаме биореактора и до две седмици Корейчук си получава рожбата, а ние парите.
– Нямаш ли поне някаква догадка?
Имам, естествено. Като цяло подредбата е странна. Четирсет и седем хромозоми, странно разположение на чифтовете в тях. Хромозома 19 вместо 60 милиона чифта бази, което е около два процента от генома, има много повече, но не знам защо. Подобна е ситуацията и с другите хромозоми. Чак до четирсет и седмата.
– Човек има четирсет и шест – подсказа Гигапенчев.
– Знам, и точно затова ти казвам, че не е човек. Една хромозома в повече е достатъчна. Макар че има дървета също с четирсет и шест хромозоми.
Гигапенчев нищо не каза. Оставих го и се заех с програмирането на биореактора. Това бе рутинна работа и Павел и Гених прекрасно се справяха с нея. Усещах, че този път щеше да се получи. Гигапенчев пак се обади:
– Лягам да спя – каза той. – Не ме търси тази нощ.
– Добре – отвърнах. Свалих очилата и пак се заех с биопрограмата. В следващия миг се усетих, че това бе знак от Гигапенчев да се включим по невралния канал. Имаше да ми казва нещо, което Корейчук, или който там ни подслушваше, не трябваше да знае. Оставих Павел и Гених да работят, седнах в другия край на лабораторията, сипах си чаша кафе и уморено се почесах по тила. Гигапенчев веднага се включи.