Когато се събудих, мъглата от умората все още лепнеше по мен. Надигнах се зашеметен от леглото. Колко ли бях спал? Трябваше ми кафе със стимуланти. Гигапенчев тиктакаше в мозъка ми. С досада се почесах по тила.
– Ти ненормален ли си? – викна той, без дори едно „добро утро“ да каже. – Знаеш ли колко спа? Знаеш ли какво става?
– Не – отвърнах кратко и искрено. Не ми пукаше дали някой ни подслушваше.
– Слушай, копеле – занарежда той. – Спа трийсет часа. Оня, с мазния врат, Корейчук, нарочно те остави да се наспиш.
– И добре е направил.
– Добре ли? Днес е седмият ден от началото. Трябва да е завършен цикълът и да има готов продукт в реактора.
Седнах на леглото озадачен. Така беше. Защо Корейчук не бе ме събудил?
– Има и още нещо – продължи Гигапенчев. – Може и да успея да хакна сървъра. Оня стария, от който прехвърляха данните на оптични банки в архива. Намерих един човек, който ще го пусне за десет минути и ще му подаде син лазер към порта. Едва го намерих. Но има голям проблем. Връзката затихва. В тая лаборатория става нещо странно. Всички спътници са отклонени от района и над сградата е пуснат нанощит. Още не се е завил напълно, но след малко излизаме от обхват. Кой може да отклони спътници и да пусне нанощит? Мислиш ли, че тоя кравар Корейчук има такава власт? Тук опира не до пари, а до власт. Всички спътници на ниска орбита, от които взимах снимки на района, са блокирани. Мрежовите, метеосателитите, учебните. Всички. Дори и шпионските, поне тези, които мога да хакна, а те не са никак малко. Някой систематично и целенасочено отмества погледа на света от това място. Отрязан е и достъпът до мрежата, до наносървърите и евробазите. Не мога да разбера как при това положение си комуникират. Последната снимка, която видях, е куп хеликоптери, които накацаха като мухи на лайно в двора на лабораторията. Сградата се изолира, генжинере, и се изолира така, както само едни хора в света могат да го направят. Военните. Кой иначе има власт да отклони спътниците? Да прекъсне мрежовите обмени, да пусне нанощит? Но защо? След час-два ще имам информация от стария сървър, но не знам дали ще мога да се свържа с теб и дали изобщо ще ти е полезна. Подозирам сериозна параноична дейност. Това са само руснаците, но могат ли да покрият района, без да са се договорили с американците? Тия са се разбрали и с американските, и с европейските сателитни служби, с китайските шпионски сателити и израелските наномухи. Имам малък шанс, чрез отражателния канал на линията за свръзка с централна Азия, да хвана някакво покритие. Тази линия няма как да я отклонят, защото губят трафика, освен това спътникът, който я носи, покрива този район само за десетина минути. За нанощита имам една антиспам-програмка. Така че бъди готов нейде към десет да се свържем. Сега е осем.
Гласът на Гигапенчев стана далечен и кънтящ. Заедно с това закънтя и главата ми. Последното, което каза преди да изчезне, бе едно далечно: „Пази се…“.
Дали пък не продължавах да сънувам? Какви ми ги наприказва за спътници, военни и нанозащити?
Станах, измих се и изпих едно кафе с всички възможни наностимуланти, които машината предлагаше. Трябваше да изслушам няколко спам-рекламки, но не ми се занимаваше да ги „изтребвам до бит“. Гигапенчев ме разтревожи не на шега. Сложих си очилата и ги включих. Ни повей, ни дъх. Пригладих косата си, огледах критично пред огледалото брадясалото си и подпухнало лице и си казах, че след като се махна оттук с милиона в джоба, когато се махна, ако се махна, ще си направя една дълга ваканция, обогатена с ежедневни наноимплант масажи.
Отворих вратата, излязох в коридора и тръгнах към лабораторията. Пред вратата ù стояха двама типове в костюми и мрачно гледаха. Съвсем се притесних. Като ги наближих, те се размърдаха и казаха нещо в имплантираните си обменници. Отвътре се показа Корейчук. И той беше в костюм, пак с черните си очила и пищната брадавица. Огледа ме, както ми се стори, с подозрение, и отвори вратата.