Корейчук се пресегна и включи затъмнителите.
– Видя ли сега защо трябва да изграждаме стена? – каза той.
– Това е най-прекрасното нещо, което може да се създаде. Богинята на любовта ли е това? Афродита ли създадохме?
– Глупости – каза Корейчук и по тона му веднага разбрах, че се е натъпкал с гей-импланти и нанософтуер за обратно мислене. Как иначе нормален човек можеше да говори така в присъствието на богинята? – Иди при дисплеите и виж резултатите от последните кръвни анализи. Не говори, не коментирай и не се прави на интересен. Искам да са готови ретровируси за манипулация и контролиране. Направи модел на биохимично въздействие върху обекта и подготви тестовете за комуникация и адаптивност. Ако всичко мине нормално, утре ще си заминеш. Други ще продължат нататък.
Без да притежавам усета на Гигапенчев, разбрах, че никъде няма да ме пуснат и никъде няма да замина, че тия хора с черни очила и свръхскъпи костюми не обичат да пускат никого и никакво утре няма да има. Всъщност това в момента слабо ме интересуваше. Важното бе, че бях близо до нея. Устните ми бяха пресъхнали, а сърцето прескачаше. Влюбен ли бях? В едно изкуствено биотворение с четирсет и седем хромозоми и странни подредби на базите, създадено по непълна генна карта от нелегален генжинер в съмнителна биолаборатория? Къде си, Гигапенчев, да ме видиш и да се посмееш? Къде си, приятелю, да ти покажа най-красивото същество на света?
Корейчук почти ме избута зад преградата от прозрачна стомана и като ми просъска нещо, ме накара да седна зад дисплея. Край мен някакви момчета усърдно разучаваха данните от компютрите. Ония със скъпите костюми бяха излезли и сега само няколко биозомбита стояха до вратите. Корейчук също излезе. Гених и Павел не се виждаха. Работниците довършиха стената и също се изнизаха. Усетих се, че нищо не правя, а само следя и тъпо наблюдавам наоколо. Дали имаше начин да я видя пак? Станах и тръгнах към барчето в края на залата. Трябваше ми кафе, чай или каквото и да е друго ободряващо. Мутрите изобщо не ми обърнаха внимание. Налях си пълна чаша кафе, бъкано с кой знае какви промени в молекулата, и бавно отпих.
Точно в този момент Гигапенчев почука в главата ми. Свързало се е копелето нещастно. Успяло е въпреки всички нанощитове и сателитно затъмнение. Никога досега не съм се чесал по тила с такова удоволствие.
– Ей – викна жизнерадостно той – жив ли си? Сядай някъде да не паднеш, защото ще ти разказвам страхотни неща. Имаме около двайсет минути, до половин час. Я, какво са направили тия?
Явно беше видял стената и хората, щъкащи из лабораторията. Станах и заради него се поразходих наоколо с чаша кафе.
– Браво – похвали ги той. – Бързо действат момчетата. Ти видя ли творението?
Бавно затворих двете очи, нашият утвърдителен знак. Чудех се дали ако му отговорех направо, някой щеше да ми обърне внимание.
– И какво е? Хайде кажи де!
– Велико е – не издържах аз и промълвих, разклащайки чашата с кафе за заблуда на евентуални съгледвачи.
– Велико ли? Ти не знаеш какво е, нали? И аз не знам точно какво си създал, но мога да предположа.
Отидох в най-далечния ъгъл на залата, където бяха креслата за почивка, настаних се и стиснах чашата с кафе, чакайки Гигапенчев да разказва.
– Сървъра го хакнах, имаше малки проблеми, но това не е най-важното. Слушай сега. Ти чувал ли си за проекта „Слънчев лъч“? Не ми отговаряй, все едно, не си. Това е проект, който в началото на деветдесетте години на миналия век беше най-странният, най-конспиративният, най-идиотският проект дори, подхванат от държавата. Забележи, не някакви лаборатории, не институти, не фондации и частни иманярски дружества, а държавата чрез най-силния си инструмент – военните. Чрез самото военно министерство и Генералния щаб. Цялата военна машина и куп консултанти – историци, екстрасенси, контактьори, паранормалници и ненормалници – са впрегнати край едно забутано село Царичина и участват в изкопа на най-загадъчната дупка, която някога е изкопавана в България. Много е писано тогава на тази тема и никой смислено не отговаря какво са търсели там. Дори ръководителите на проекта. Толкова е бил секретен и тайнствен, че дори самите те не са знаели какво точно търсят. В добавка към това около тях е било пълно с екстрасенси, радиестезисти, гадатели и всякакви хаховци. Говорело се е за съкровище на един от българските царе, най-вероятно Самуил, за карта на всички съкровища в България, за библиотеката на патриарх Евтимий, за останки от НЛО, за мумии на извънземни. В тоя хаос от данни истинската причина е останала скрита. След няколко дни изкопните работи спират и операцията е прекратена. В тогавашния хаос, когато в страната има няколко хиляди екстрасенси, всеки петнайсети е гадател и контактьор, а всеки пети българин носи медальон на Хидролок, това е изглеждало като поредна паранормална проява в една ненормална страна. Резултатите от операцията плавно и леко са засекретени и постепенно интересът към дупката край Царичина изчезва. По официални данни там не е намерено нищо. По данни от сървъра на военното министерство, чиито данни се прехвърляха в новата база архиви, и част от които откраднахме, това не е така. Там са открити някои неща и едно от тях ние успяхме да откраднем. Карта на ДНК.