Усетих как ми става топло. Гигапенчев се беше докопал до нещо, касаещо моето слънце, моята любов.
– С две думи – продължи той – понеже не остава много време, край това село са открити сериозно количество ДНК банки. Неизвестно чии и неизвестно защо оставени там. Военните са се уплашили и са прекратили всички по-нататъшни проучвания. Едно е било ясно за тогавашната биология. Тези находки не са на човешки същества, не са и на никой от познатите ни животински видове. В архива са описани подробно няколко десетки от тези находки. На някои от тях е направен опит за създаване на генна карта. Най-успешният ние откраднахме и ти я реконструира. Кой им е казал на нашите да копаят там и откъде руснаците са разбрали за това предстоящо прехвърляне на архива, не знам. Информацията е пестелива и недостатъчна. В момента ровя навсякъде, за да намеря някаква аналогия с този случай, с тази операция „Слънчев лъч“. Възможно ли е да са извънземни? Може ли извънземен да има подобна ДНК структура на нашата, с всичките му там хромозоми и ензими? Може би е банка данни на някакви изкуствени хора, създадени от нашите предци в някой промеждутък между войните и прибирането на реколтата. Интересно е също къде са скрити находките. Генната карта, която откраднахме, е била съставена преди десетина години. Тя не може да се дешифрира, ако няма наличен генетичен материал. Но къде са скрили находките, не знам. Това е, което разбрах. Продължавам да търся. След час може пак да имаме връзка.
Гигапенчев изчезна и ме остави в дълбока тревога. Какво ме интересуваше откъде идваше ненагледната ми и кой я е изкопал. Важното бе, че сега тя беше в нашия свят и аз трябваше да я предпазя от посегателствата на Корейчук и всички останали. Допих си кафето и отидох до работните маси. Няколко души бърникаха с оптични пръсти из холодисплеите и вършеха нещо, сякаш разбираха какво става.
– Трябва да се сменят филтрите на центрофугите и обратните клапи – казах на едно от момчетата. То ме погледна почти уплашено. Явно никога не бе работило с такъв модел биореактор.
Сложих едни оптични пръсти и завъртях схемата на реактора.
– Ето тук, тук и тук – посочих аз. – Намалете поддържащите течности и влезте в режим „смяна на филтри“. Включете също режим „съхранение“, за да не изпуснете биотечностите от резервоарите. Компютърът сам ще ги отвори за смяна. Но трябва да се сложат бързо, защото при забавяне се включват програмите за аварийна защита.
Всички бяха спрели и ме гледаха тревожно. Въздъхнах примирено.
– Добре – казах – ще ги сменя сам. Следете нивото на кислород и показанията за белтъчна активност.
Взех няколко филтъра и се отправих към реактора. Пред вратата на набързо изградената стена имаше двама от ония юнаци. Размахах филтрите пред очите им. Те не реагираха в първия момент, после сякаш получиха инструкции и ме пуснаха. Вратата се отвори автоматично и ме пропусна. Няколко камери по стените и тавана синхронно се обърнаха към мен. Спокойно отидох до реактора, пуснах командите за смяна на филтри и изчаках да се отворят кутиите за сменяемите биозащити. Докато изпълнявах процедурата, изобщо не поглеждах към камерата. После, когато смених филтрите и шлюзовете се затвориха, бавно се надвесих над капака и вдигнах затъмнението.
Тя пак си беше там, но този път усетих още по-силно колко е красива и непонятна. Какво бях направил? Гигапенчев зачурулика в мозъка ми. Включих го мимоходом.