– Света Богородице! – изхълца той, гледайки и виждайки през моите очи. – Непорочна дево! Какво е това, копеле? Кажи ми, че не си си набил някой тъп имплант филм за развлечение. Истина ли е това, което виждам през твоите зъркели?
Откъснах поглед от сияйната и тръгнах обратно към лабораторията.
– Трябва да се сменят и филтрите на отпадъчните течности – заявих на пазачите, сякаш те щяха да ме разберат какво казвам. Трябваше колкото се може по-често да се връщам при нея.
– Слушай какво още открих – обади се Гигапенчев. – Това е най-хитро засекретената информация, която съм виждал. Знаеш ли как са я скрили? Като са разрешили на всеки да пише и говори за проекта колкото си иска и каквото си иска. Включително и тези, които пряко са ръководели разкопките. В потопа от писаници, истината се е потопила и изчезнала. Аз обаче я разкрих. Тези банки ДНК, които са открити при изкопа, са находища на внимателно съхранени и подредени парчета от мускулна, кожна и костна тъкан. Изолирани в специално помещение, защитено от биоплоча, която търсачите разбиват много внимателно. Находките са подредени така, сякаш чакат деня, в който някой специално ще ги открие, когато някой ще започне да работи по тях. Но най-важното, което открих, е на какво или на кого са тези ДНК проби.
Гигапенчев не издържа и направи драматичната си пауза. Аз седях пред един дисплей с филтри в ръка и чаках да продължи. Какво можех да кажа? Нищо. Той беше търсачът, той беше информационното находище, той беше повелителят на тайните. Аз бях един обикновен генжинер с разтуптяно сърце и омекнали колена. Ако сега Гигапенчев разбереше какво става с мен, сигурно щеше да ми припомни, че любов няма, че всичко е биохимия и феромони, че това привличане не е нищо друго освен временен ефедринен глад и тестостеронна излишъчност, че привличането е просто съвпадение на синусоидите на мозъчните вълни, фазиране на биоциклите, рефракция и интерференция на плътта, и че всичко може да се оправи с някоя и друга антилюбовспам-програмка. Стиснах филтрите и се изправих.
– Това, приятелю мой – продължаваше да пее Гигапенчев в главата ми – което са открили в дупката край село Царичина, са били находки от биомасата на най-невероятните същества, за които може да си помислиш.
Спрях се като закован. Пазачите край вратата ме гледаха тъпо.
– Там са били останките на всички митични и фолклорни същества, за които може да се сетиш. Вампири, караконджули, самодиви, устрели, юди, змейове, горски нимфи, джуджета, дървесни духове, речни богини. Целият сонм от приказни същества, който някога е съществувал и от който са останали само легенди. Това е истината и не ме питай как я открих. Но това не е всичко. Цялата работа около разкопките е много загадъчна. Не знам какво лежи там в реактора, във всеки случай не е джудже, нито змей. Може би е прекрасна самодива или юда.
– Юдите са били грозни и злобни – изграчих аз и видях как биозомбитата се сепнаха.
– Какво знаем ние за тях? – както ми се стори, някак тъжно каза Гигапенчев. – Какво знаем изобщо за този друг свят, за този друг живот?
Главата ми започна да пулсира. Тази неврална връзка някой ден щеше да ме довърши. Усетих се, че изглеждам доста глупаво, застанал пред биозомбитата, стиснал някакви непотребни филтри в ръка. Направих крачка към вратата, която ме пропусна, и посегнах да изключа Гигапенчев, преди да съм припаднал от болка.
– За пръв път в живота си съжалявам – каза той миг преди да замлъкне – че нямам крака и не съм сега при теб. И наистина е много красива…
Смених новите филтри и пак се загледах в камерата на биореактора. Самодива ли беше това или горска нимфа? Може би речна богиня или някоя от спътничките на Дионис? Гледах я и усещах как все по-силно и по-силно ме обзема чувството на единение с това красиво, сякаш неземно същество. Какво ли щяха да правят с нея? Не трябваше ли аз да направя нещо за нея? Продължавах да я гледам, неспособен да се откъсна от камерата.
Изведнъж някои от дисплеите запяха, сигнал за промяна в данните на наблюдавания обект. После всички вкупом запискаха. Стори ми се, че клепачите ù леко потрепнаха, че скулите ù леко порозовяха, че пръстите на ръцете ù, изящните ù фини пръсти, се размърдаха. Това не бе възможно, не и на седмия ден от сътворението, но бе факт. Дисплеите отчитаха повишена мозъчна активност и биодейност. Моята самодива, моята вила самовила се събуждаше. С крайчеца на окото си видях как лабораторията зад стената се изпълни с хора. Говореха възбудено и ръкомахаха тревожно. Корейчук викна в ухото ми по вътрешните линии: