Погледнах моята любима, вилата самовила, ненагледната богиня, и се засмях. Целунах я нежно по челото. Как защо, Гига? Как защо, вундеркинде? Та аз съм силата, без която тя не може, тя е силата, без която аз съм никой. Аз съм любовта и разумът, аз съм лъчът и животът, аз съм Бог и неговото творение. Аз съм знанието и вселената. Всичко това съм аз, но заедно с нея. Време е да се махаме. Време е да потегляме.
Ръцете ù още притискаха врата ми. Вятърът, който нахлуваше през отворите на тавана, развяваше косите ù и ги увиваше около мен. Затворих очи. Тялото ми наедря, удължи се и се изпълни с дива сила. Краката ми станаха дълги и здрави, гърбът ми – широк и могъщ. Вратът ми – по-здрав от вълчи. А на главата ми се разпериха дивни рога, огромни и клонести. Всеки рог с по десет разклонения, всяко разклонение с по пет върха. Остри и гневни. Тропнах с копито. Толкова енергия имаше в мен, че можех да срутя цялата постройка. Вила самовила ме гледаше с възхита, мен, Сур елен недогонен, и както беше обвила врата ми, ловко се метна на кадифения ми гръб. Извих глава нагоре, тропнах с копито така, че от пода бликна чист извор, и нададох див рев. Който не е чувал как реве Сур елен недогонен, нищо не е чул. Парчетиите от покрива на лабораторията се разхвърчаха като пуканки, духнати от вятъра. Небето нахлу с цялото си синьо вътре. Подскочих и се понесох нагоре. Още един удар с копитата и още по-нависоко. Още и още… Някакви хора наоколо се разтичаха, някакви вертолети се опитаха да ме догонят, някакви изстрели се чуха. Вила самовила хищно извика и замахна с косата си. Хората изпищяха и се изпокриха, вертолетите се пръснаха като наномухи след атака на антиспамрекламка-програмка, а ракетите, изстреляни по нас, дружно завиха нагоре и се отправиха високо, високо, където тържествено се пукнаха, сякаш пускаха заря в наша чест. Безкрайната равнина започна бързо да се промъква под краката ми. Обзе ме неистова, дива радост. Беше ли прав Гигапенчев, че бяхме ракета носител, че сме имали съдбата на едно товарно муле? Дали целият ни живот е минал под знака да възкресим един друг такъв? Едни други същества и създания, предопределени да ни сменят. Същества, с които всъщност бяхме живели винаги, не физически, а духом, в света на измисленото и нереалното, в кристалния свят на изкуството. Може би беше дошло време да живеем и заедно? Знаех ли. Под нас се виеше ярката нишка на Днестър. В далечината просветваше морето. Обърнах глава и погледнах моята любов с ясните си, топли еленски очи. Така ли е, любов моя, правилно ли мисля? Тя нищо не каза. Наведе се и допря устни до моите, притисна лицето си до моето и сякаш ми каза: „Всичко, което знаеш, трябва да учиш наново“.
Под краката ми заплува Черно море, сияйно и тревожно. Някакви изтребители закръжиха над нас, някакви кораби се опитаха да прострелят изящния ми кадифен корем, изпъстрен с белите ивици на игривостта, някакви ракети се опитаха да свалят от гърба любовта ми. Тръснах глава и рогата ми завихриха въздуха. Изтребителите се запремятаха, смешно махайки с криле. Вила самовила разтърси косите си и корабите се залутаха в огромни вълни, които ги подхвърляха като холограмни играчки. И тези ракети, като онези предишните, само украсиха небето.
Морето летеше под краката ми. Напред към Царичина, напред към сърцето на България и Балканите. Идваме, мили мои, летим към вас. Носим съзидание и живот, сътворение и възкресение. Ще ви събудим, ще ви съживим, ще подредим ДНК-то ви и базите ви, ще наместим хромозомите ви, ензимите и белтъчините ви. Ще бъдете такива, каквито винаги сте били, и ще видите нас, хората, на какво сме станали. Ще се обикнем ли? Ще се познаем ли? Напред, напред, напред към ДНК банките и тайнствените Царичински дупки.