Извих глава и нададох тържествен рев. Вече се показваше брегът на Варна, а зад него долавях с острия си поглед извивките на Балкана и някъде далеч, навътре в него, оная дива и запустяла Царичина.
Ето и Варна е под копитата ми. И тя ни посреща с фойерверки от ракети и напразния устрем на няколко изтребителя. Усещам дъха на милата си във врата. Усещам обичта ù, усещам радостта ù.
Някъде под мен усещам и Гигапенчев. Дращи по спътниците, стърже по наномрежите, опитва да се свърже с мен. Спокойно, приятелю, и при теб ще дойда. Ще ти дам криле и ще станеш най-великолепният върколак, който някога е съществувал. Вила самовила през смях ми казва, че върколаците не са крилати, а аз я успокоявам, че ще ги направим такива. Специално за Гигапенчев. Нали все пак съм генжинер.
Редактираха: Иван Крумов, Вихра Манова
Публикации:
1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.
2. Сборник „Несъществуващият Вирт“ – „е-Книги“, 2010 г.
Несъществуващият
Георги Малинов
Една шумка гъделичка ухото ми и пречи да се съсредоточа. Няма как да я махна, стиснал здраво Q-пушката и целещ се в нищото. Там, на голото било, обрасло с криви храсти и тръни скелети, трябва след малко да се появи противникът – самоходна бойна установка СБУ 5+1. Поне така каза птицата Мамник. Надявам се, че не е сбъркала някой кекав заек, повел семейството си на лов за моркови, със СБУ 5+1. Птицата го прави често. Уж вижда всичко, уж разпознава всичко… Друг дозор обаче нямаме и по-добре да се доверя на нея и да дремем в треволяка половин час напразно, отколкото да се натресем на СБУ 5+1 и тя да ни превърне в пуканки, преди още да сме я видели. Вила Самовила е метнала над нас екранирано наметало, което трябва да ни крие от дроновете и следящите пипала на спътниците, колкото и малко да са останали от последните. Таласъмските близнаци са се залепили за кората на един крив дъб и държат долната част на дерето под око. Не знам всъщност дали имат точно очи, но така се казва. Дано само да не заспят.
Куцалан лежи до мен, мълчи и само от време на време оголва зъби. Те са бая – едни такива едри и бели, чак се чудя как се събират в устата му. Вратът му е дебел като дървото, дето са се залепили таласъмите, а гърбът му е широк колкото парадна пътека. Жега е и езикът му виси като парцал от устата. На мен всъщност ми прилича на пантофа, една такава розова и мека. Става ми смешно. Куцалан ядно ме поглежда и се мъчи да прибере парцала в устата си. Успява за около две секунди, после пантофата пак изхвърча навън. Обръщам глава напред, за да не се захиля, и се мъча да мисля за друго. Куцалан има телепатична чувствителност и не е желателно да мисля глупости в присъствието на стокилограмов вълк. Чудя се дали да отпусна Q-пушката и да си бръкна с наслада в ухото, когато Мамник изписква нейде отгоре. Куцалан настръхва и козината му страховито се надипля. Дано близнаците да не спят.
На билото се показва нещо. Оттук ми прилича на келяво куче, тръгнало да търси изход от келявия си живот, но през Q-визьора виждам добре оформения силует на дозора – елемент номер едно и предна част на СБУ 5+1. Той търси, ослушва се, души, сканира, премерва, претегля, пронизва с една дузина лъчения, всъщност един Господ знае колко, всичко наоколо и го праща на субмайката. Тя води всички, тя преценява какво да се прави, тя знае кога да се атакува, тя командва петте бойни единици. Тя може да ги свие в юмрук и да ги стовари върху целта, тя може да ги пръсне като пет пръста и да рови с тях, да мачка, да извива, да ги кара да изхвърлят изпепеляващите си лъчи, както свирепи оси – жилата си. Тя е мозъкът на СБУ 5+1. Нея трябва първо да ударя и после да смачкаме петте елемента като слепи палета. Само че тя е предпазлива. Знае, че трябва да сме някъде тук. Някой спътник ни е изпял и е изплюл каквото е видял. Не че е видял кой знае какво. Сега обаче тя търси. Не знае какво точно сме и къде сме. Сверява всичко, което има като знания, и се мъчи да ни открие, да ни направи на пуканки.
Вила държи добре наметката и дозорът, подобно на келяво куче, се помотва на билото, без да знае какво да прави. Явно чака субмайката да дойде заедно с другите. Трябва да я отвея тая майка. Не я ли светна още в началото, ще ни отнесе барабар с гората и шумата, дето се е навряла в ухото ми. Най-гаден е трети елемент. Той лети ниско, съвсем близо до субмайката и прихваща всички опасности, които могат да се появят. Има хибернационна електроника с азотна среда и прихващащи лазерни системи. Трябва него пръв да премахна, иначе няма да допусне и муха да стигне до майката. Би трябвало да изглежда мръснобял. Келявият дозор се спуска бавно по баирчето към нас, а във визьора ми се пръква някакво мръснобяло петно. Третият елемент. Прихващачът. След това виждам и другите три елемента, пръснати като ветрило по билото, а зад тях подобно на свиня майка се появява и субмайката. Самоходна бойна установка 5+1. Концентрирана хилядавековна човешка история в няколко устройства, предназначени единствено и само за едно нещо – да убиват. Егати гадостта. За миг устата ми пресъхва и горчив страх се намърдва между зъбите. Куцалан оголва своите и ме гледа с упрек. Да ти се не види и безстрашният вълк. Предводител на глутницата. Водачът на водачите.