Измитаме се бързо от дерето. Някой спътник ще отчете разпад на СБУ-то и ще има да се чуди защо. Измъкваме се от горичката и се понасяме през полето към една далечна ивица дървета, където трябва да е реката. Вила е махнала щита, от него сега няма смисъл. Някакъв се мота по полето, а след него върви нещо като теле или магаре. Таласъмите и Вила не се виждат, а Мамник кръжи над нас и от време на време вряска нещо. Наоколо е чисто. Стигнем ли реката, спираме да нощуваме. Силно се съмнявам това понятие да има някакъв смисъл за близнаците, които спят когато и където им падне, и за Вила Самовила, която през нощта само щъка нанякъде. Виж, Куцалан обича да дреме през нощта, както и аз. Мамник изобщо не го знам какво прави. Има вид на проскубано пиле, но Куцалан твърди, че това е оптична измама на оперението му. Наближаваме реката и долавям мирис на влага, тиня и мокър треволяк. Куцалан тържествено души въздуха.
След жегата през деня, нощта идва с фризер. Температурата пада с двайсет градуса. Това е от термалните бомби, дето ги изсипаха в района преди години. Паля малък огън и хвърлям постелката край него. Отварям кутията с вечеря, която се състои от две хапчета и парче стилизирана плочка, която няма никакъв вкус. Иначе трябва да е пържола. Поднасям едно от хапчетата на Куцалан. Той го подушва внимателно и вежливо отказва:
– Днес съм на диета – избоботва през купищата зъби. От всички същества, дето са с мене, само той може да говори. И аз де. Не знам как точно го прави, сигурно е свързано с имагинерността, но докарва глас на киноартист, от ония, дето ги имаше преди войната и дето пускаха с дебел тембър разни изречения като I will be back и Fuck you.
– Както искаш – съгласявам се аз и лапвам хапчето, дето трябва да е пържени картофи. После изваждам едно друго, кафяво, и го засмуквам и него. То е биреното. Контрабанда е, понеже пиенето в армията е забранено. Всеки обаче си мъкне бирени хапчета. Има и с твърд алкохол, само че аз не съм им любител.
– Утре трябва да стигнем града – измънквам, напечен от огъня и оригващ се от бирата, която се разтваря в корема ми. – Ще пратим Мамник напред, ние с теб влизаме сами, а Вила и таласъмите ще чакат да ги повикаме. Мислиш ли, че в града ще имаш връзка с тях?
Куцалан е присвил очи от удоволствие. Козината му се е напекла като суха трева през лятото. Опасявам се, че може да се запали. За миг мярвам Вила, която се помотава наоколо. Стройното ù тяло отразява огъня. Косата ù се стича по гърба и се губи чак нейде в краката ù, които според мен са безкрайно дълги. Облизвам пресъхнали устни. Първия ден видях лицето ù отблизо и изпаднах в депресия. Реших, че никога в живота си няма да видя по-красиво същество, че никога повече очите ми няма да зърнат по-божествено лице, че заслужава ли си да шавам по земята, щом знам, че съществува такава жена. Мислих си, че никога няма да мога… не да обикна, да погледна няма да мога друга жена, след като Господ се смили над мен и ми разреши да зърна тази прелест, тази бледа меланхоличност, това творение от Божия дъх… Куцалан тогава ù каза да се дръпне от мен, та да не пропадне мисията ни преждевременно.
Сега гледам неръкотворния ù силует и се чудя дали съвършенството има друго име.
Куцалан долавя, че нещо пак залитам в посока поезия и превъзнасяне, и отваря едното си око. Разбирам, че ме е усетил, и се правя на разсеян.
– Вярно ли е, че Вилите са отвличали хора, докато спят, и са танцували около тях, докато нещастниците не са се тръшвали на земята без дъх?
– Нейният род не са такива – промърморва Куцалан и затваря око. – Най-много десетина души да са почернили. И то такива като теб, любопитковци, дето ходят нощем да им гледат сборищата и хората. Какво ще видят? Нищо. Само дето се затриват млади, сополиви. Имаше един, младок, брей, един месец не спа, дебна да открие сборището им, въртя, цялата гора обърна, докато го уцели. Те тогава Вилите нещо бяха не на себе си, та го оставиха жив. Той пък откачи.
– Ти откъде ги знаеш тия работи, като си нов? – чудя се аз.
– Генна памет – казва Куцалан и става, за да напече и другата си страна.
– Все съм се чудил, като ви създадоха нашите генжинери, дали не пипнаха нещо в гените ви, дали нещо не са забравили да направят както е било? А, как мислиш? – питам машинално и в следващия миг стискам тъпата си уста. Какво съм го заразпитвал, като знам, че не му е приятно да говори за това. И той не знае още кой е точно. Все едно да подадеш ръка на някой безрък и да кажеш „здрасти“.
– Значи казваш, че наша Вила си е засмуквала по някой хубавец? – опитвам се да замажа глупостите, дето надрънках. – Чувал съм, че по поляните, където са играли, трева не никнела и който ходел там, залинявал и умирал.