– Остатъчна радиация от ходилата им – небрежно отвръща Куцалан. – Като друснат едно хоро, и по поляната все едно е имало авария на атомен танк. Как няма да залинееш и да умреш.
– Радиация ли? – стресвам се аз. – В инструкциите това го нямаше.
– Само когато играят тъпите си танци – успокоява ме вълкът. – Като се събере критична маса на голи самодиви, и се появява радиация.
– Тоя щит, дето го метка над нас, да не е радиоактивен? – продължавам с притесненията си.
– Не. Това си е някаква нейна си енергетична способност. Твоите хора я знаят.
– Някаква имагинерност – гласът ми е слаб, клепачите ми тежат. – Куцалане – почти заспал питам аз, понеже кой знае защо ми се струва, че това, дето ще го питам, е много важно – все се питам вие пък защо се биете. Ние ясно – род, родина, чест, морал и прочие ценности. Ами вие за чий сте тука?
Стокилограмовият вълк мълчи. Козината му лъска на огъня и прилича на някакво вълшебно одеяло. Мълчи Куцалан, прави се на глух. Сигурно има причина да е тук. Земята ли си защитава, или просто изпълнява заповеди? Важното е, че помага. Защото без тях сме загинали.
– Помагаме да победите – изръмжава той и усещам, че лъже. Чудя се дали да се разсъня и да поспоря с него, после решавам, че няма смисъл.
– Нищо не разбирате вие, съществата от другия свят. Ние не можем да бъдем победители. Дори и да спечелим войната, не знаем какво да правим като победители. Ние никога не сме били победители и не знаем как да се държим като такива.
– Имате нужда от нас – промърморва Куцалан и съм сигурен, че не е уверен в това, което говори.
– Вие сте най-добрите бойци, които съм виждал на тая шибана земя – промълвявам и най-накрая заспивам.
Птицата Мамник писка, та се къса. Огънят е загаснал, зората е омазала небето, а Куцалан го няма до мен. Нейде мярвам бялата риза на Вила.
„Днес няма да си мия зъбите“ – мисля си и схванато се надигам. Куцалан се пръква отнякъде.
– Тръгваме ли? – пита и ме гледа втренчено.
Оправям се и събирам постелката си. Ще тръгваме ами, какво ще правим. Нали трябва да стигнем до града и да си свършим работата. Вълкът не сваля погледа си. Сигурно тежи повече от лапата му. За миг се заглеждам в нея. Голяма е като каскет, с мека сива козина, под която са се стаили страховити нокти. Като се сетя как със същата тая лапа разпердушини петия елемент от СБУ-то, и ми става неловко, че я гледам.
– Тръгваме – казвам накрая. – Пускай птицата напред и кажи на таласъмите да не се горещят много, щото ще ги засекат чак от друга галактика. Вила да е край нас с готов щит.
Схрусквам едно черно хапче, което трябва да е капучино, и отивам да се изпикая. Вила се мотае край съседните дървета и аз се сконфузвам. Само за миг обаче, после си свършвам работата.
Отвъд реката се е проснало едно голо поле – камънак и пепел чак до някакви баирчета. Зад тях трябва да е градът.
Потегляме нататък.
Влача крака по съсухрена земя с цвят на пепелянка, населена с дребни уплашени животинки и флегматични змии. Q-пушката съм я намотал на кръста, а постелката е натрупана върху гърба ми подобно на охлювна черупка. Един нещастен, брадясал скитник. Това поле е преживяло толкова битки, толкова войници и машинарии са го газели, толкова ракети, снаряди и лъчи са го разоравали, че сега изобщо не му пука, че някакъв изперкал хахо с мутиралото си куче крачи по него. За миг се мъча да си представя какво е имало някога по това поле. Кой знае защо, ми се привидяха безкрайни редове с домати или може би памук. Що пък да не е било и зелева градина. Километри лехи със зелки. Нацвъкани една до друга като войници. Войници в зелени униформи…
– Пасища – казва Куцалан. – Пасища и гори.
Спирам и избърсвам челото си. Не ми се вярва да зарежат хубаво зелево поле заради някакви си пасища.
– Това кога? – питам и зяпам спечената шир наоколо.
– Отдавна – отвръща вълкът и започва да души някакви съмнителни тръни.
Като имаш генна памет, можеш да си приказваш каквото си искаш. Така и така няма кой да провери. Аз не само генна, ами и обикновена памет май нямам. Нещо ми се губи предишният живот, този преди войната, и понякога се чудя: имало ли е такъв, нямало ли е? Като в някаква мъгла са ми лицата на хората, на роднини, приятели, приятелки. Приятелки? Имах ли приятелка? И това ми се губи. Търся с поглед Вила Самовила, за да намеря успокоение във фигурата ù и да се опитам да разкъсам мъглата на спомените.
В този момент Мамник почва пак да писука. Вряска тънко и пронизително. Вдигам глава, за да го открия, но слънцето така се е изблещило насреща ми, че нищо не виждам. Куцалан застива и наостря уши.