Арен беше влизал в десетки ателиета на млади бохеми по времето, когато самият той бе още млад и надежден литератор. Но това, което видя, след като светлината се разля из малката стая, го изненада. Сякаш палаво дете бе подредило първата си изложба. Този систематизиран хаос бе единственият начин да се съчетае бликащата отвсякъде красота. Всички платна бяха пейзажи. Най-обикновени пейзажи, в които се оглеждаше планетата на нейните мечти. Това момиче, нетичало никога босо по морския бряг, бе уловило диханието на океана, устрема на надвисналите вълни, които след миг щяха да се разлетят в галещи лицето пръски. Тази пленница, прекарала целия си живот под изолиращи куполи, бе овладяла простора, сякаш бе израсла в Тибет. Очите, принудени да се задоволяват с оскъдната белота на местното слънце и монотонната сивота на пустинята, бяха открили в бленуваното небе оттенъци на синия цвят, за чието съществуване земен художник не бе и подозирал. Но любовта към Земята бе достигнала своя връх в силуетите на недокосваните нивга растения. Зеленото в тях бе повече от магия. Цялото същество на това обречено момиче се стремеше към Земята и този вик се бе вкаменил върху пръснатите наоколо багри. Недостижимата и с това още по-примамлива цел бе станала смисъл на един живот, белязан да угасне толкова скоро…
– Колко много обичате Земята! – наруши мълчанието Арен. – Картините ви показват, че за истинския човек на изкуството няма значение къде е роден. Важно е към какво се стреми, какво обича и какво сътворява самият той… И навярно искате да я видите?
– Естествено! Сега дори желая това повече от всякога, защото се запознах с вас… Бих искала да я видя с вас, Арен – каза тихо тя. – Бих искала да ми покажете всичко, за което само съм чела и слушала…
– Не! – Той сякаш се отърсваше от нещо лепкаво. – Никога няма да се върна обратно.
– Защо? Пари ли нямате?
– Нямам е доста меко казано, но не това е най-важното…
– И за мен не това е най-важното… – Мария пресилено весело завъртя пред лицето му лявата си китка, около която засия гривната.
– О! – с фалшиво учудване отреагира той.
– Да, Арен, знакът на кастата на двадесетгодишните. Макар и дъщеря на земяни… Нашите вече са били подали документите… и като на емигрантка са ми отпуснали минималното – двадесет години живот. Но това не е толкова страшно. Страшното е, че никога няма да видя всичко, за което съм мечтала. – Тя посочи разпилените наоколо платна. – Времето няма да ми стигне и до средата на пътя. Ето защо рисувам Земята – с това се самозалъгвам.
– Наистина чудесно решение! – каза Арен, като съзнаваше, че това всъщност е ужасяващо. – И същевременно малко жестоко, защото, знаете ли, в сравнение с вас моите години са пък твърде много. Навярно при раждането прогностикът е сгрешил, надценил е духовните ми заложби. Дадени ми са полагаемите се за интелектуалец години, но не живях като такъв. Смятах, че на Земята не ми достига въздух. И избягах! Мислех, че тук, на новите територии, сред силни и мъжествени хора, ще открия своята истина. Но и тук заварих същата отровна атмосфера. Ето, видяхте ли, това съм аз, все търся оправдание. А истината е, че вината е в мен. Бях посредствен, Мария, казвам така, защото навярно искам да си спестя по-точната дума – некадърен! Всичко, до което съм се докосвал, се е разпилявало. Всичко! И което е по-жалко – аз съм обречен да бъда такъв още твърде дълго време… Затова и се развълнувах сега, когато видях картините ви. Те са истински! Вие сте талантлива… Простете за бъбривостта ми, но в последно време за мене е лукс да говоря с някого…
– Да… – каза Мария, като го гледаше с дяволити очи. – Сега чак разбирам защо са ви изритали от къщи… И защо жена ви се е влюбила във вас!
– Това комплимент ли е?
– Да! Във вас има нещо, което много ми харесва.
– Ето това е вечната ми орис – прекалено артистично разтвори ръце той.
– Арен – каза сериозно момичето – никога ли не сте желали някой да се влюби във вас?
– Честно казано… – той се хвана за брадичката, придавайки си вид на силно умислен – бих искал някой да се влюби в мен.
– А намирате ли ме за привлекателна?
– Да, разбира се!
– Защо тогава не останете тук?
– И таз добра… – плесна с ръце Арен. – Съвсем не очаквах подобно предложение, и то в тази пустиня. И макар че дава богата храна на моето въображение, което бе започнало да линее напоследък, ще отговоря с „не“.