– Оттеглиха се – отвръща и аз вече се надигам. Лицето ми е изтръпнало, краката ме болят. Дано не ми е скъсал коляното одеве, като ме изрита.
– И как така?
– Не знам. Вила беше започнала да завихря въздуха, когато се оттеглиха. Мамник разправя, че вече са се успокоили и са навътре в земята.
– Дано да не е станал късоглед тоя Мамник – казвам и вадя визьора на Q-пушката, за да разбера какво става.
Мобилни интелигентни мини за поразяване на техника и жива сила на противника – разправя ми Q-пушката – скорост до метър в секунда под земята и общо командване до пет единици. Сателитна връзка и изкуствен интелект със способност за оценка на минаващите край тях, за да не се взривяват от всеки катър, който крета наоколо.
Браво на Q-пушката. Значи за поразяване на жива сила и техника? Ами ние какво сме? Нито сме техника, нито сме сила. Може да се окаже спорно дали сме и живи. Затова са останали толкова време невзривени, затова не ги е стъпкало някое магаре или пощръкляло от жега келяво куче. Чакат само техника и жива сила. Ама по какви критерии бе, байно? Ми че то техниката се мени всеки ден. А ето че и живата сила си смени фасона. Стана ми смешно. Те ни удрят с техника и супер квазимодерни технологии и ние сме се сгънали на осем, понеже сме бедни, слаби и щури. Ама бедният е хитър. Те с техника, ние с таласъми. Те с машини и интелигентни мини, ние с вълци и самодиви. Те с боен софтуер, ние не с к'во да е, а с к'вото се сетим. Техника срещу същества от кристалния свят. Нека мините си чакат. Има да си чакат. Само дано не попречат на зелевите плантации някога.
Намотавам Q-пушката на кръста си и потеглям към баирите. Весело и радостно ми е на душата. Като на помилван смъртник, свален в последния момент от ешафода. Куцалан ме гледа угрижен. Разбира какво си мисля и сигурно с нещо не е съгласен, но мълчи. Ама така си е. Мините ме взеха за хилав мърльо, мотащ се по света с подутото си от глад куче, и ме оставиха на мира. Досега някой да е чул за някой хилав мърльо с подуто от глад куче да е направил нещо опасно? Не. И мините не са чули. Какво ще ми се мръщи Куцалан. Я по-добре да вземе да си викне Самовилата и ония двамата, близнаците, дето се чудят къде да се скрият да спят.
Вила се появява отнякъде, с дълга бяла дреха почти до земята. Косите ù се пилеят около нея като лъскав черен водопад. Нея пък за какво ли я мислят мините? И дали изобщо я усещат? Не смея да я погледна от толкова близо, щото депресията не ми мърда, само крадешком мятам по един поглед с бялото на окото си.
От другата ми страна цъфнаха и близнаците. И те са едни неясни купчини от космалаци и висши енергии. Таласъми ли са, караконджули ли са, върколаци ли са? Не е много ясно. От целия им образ най-ясни са дългите костеливи пръсти, които перкат насам-натам. От тях мятат някакви енергии, с които могат да обърнат на пепел всяка машина. В близък бой са безпощадни, стига да не ги омотаят в полето на Тренчт – единственото противодействие срещу тези същества, разработено, доколкото знам, въз основа на катран. Влачат някакви енергии от катрана, та да спират тия неземни сили. Дано в града да не ни изненадат с такава машина на Тренчт, че става лошо. Близнаците сякаш се полюшват над земята. Чакат Куцалан да им каже какво да правят. Той им е водачът, той им е командирът. Иначе аз съм водач на отряда. Официално поне.
– Да тръгваме – казвам високо, макар че май само вълкът ме разбира. – Трябва да стигнем до предградията, там ще преспим и сутринта тръгваме към къщата.
Вила обръща към мен глава и миг преди страхливо да извърна своята, мярвам бледото ù мраморно лице. Струва ми се, че по него играе усмивка. Дали разбира какво говоря? Изкушавам се да я погледна, но Куцалан вече се е разпоредил и таласъмите избледняват и изчезват в посока хълмовете. Ние с вълка поемаме след тях, а Вила изчезва от погледа ми, но знам, че е наоколо.
– Вила разбира ли какво говоря? – не издържам и питам звяра, дето се клатушка до мен.
– Естествено – отвръща той, ако не се лъжа, леко засегнат.
– Защо никога не отговаря? Не може да говори ли?
– Може.
– Защо тогава?
– Сигурно не вижда смисъл.
Мълча известно време. Сухи трънаци хрускат под краката ми. Тук-там има и охлюви, едни такива ситни и бели. Те пък откъде ли са се взели тук?
– И тя ли има такова… генна памет?
– Има.
– И си спомня за всички ония… младежи… затрити и почернени?
– Спомня си.
Куцалан вдига глава и забързва напред, друсайки мощен гръб. Сякаш нарочно ме оставя сам с Вила. Не я виждам, но зная, че е наоколо.
– Извинявай, ако говоря глупости – рекох на въздуха край мен. – Ние сме… ъъъ… такова… бойни другари и искам да се опознаем.