Е, това вече бяха върховни глупости. Бойни другари! Как пък го измислих? Чак ми загорчава от тия думи.
– Е, добре. Знам, че дрънкам глупости, но искам да ти кажа тук, стъпил на това поле, нагъцано със стотици умни мини под краката ми, че ти си най-красивата жена, която съм срещал. Всъщност не знам дали си и жена, може да си само оптична измама, като оперението на Мамник, но факт е, че докато съм жив, няма да те забравя. Мисли за мен каквото си искаш сега.
Ако това бе обяснение в любов, бе най-дивото на света – на голо поле, с куп мини отдолу и предназначено за същество, което не е ясно какво е. Със същия успех можех да се обясня на някой камък или трън. Може и на птицата Мамник.
Въздухът зад мен потреперва и Вила за миг се появява. Само за миг, колкото да я мерна с периферното зрение. После пак изчезва. Какво иска да каже? За мен е чест или върви, върви, без много да приказваш, командире. Ускорявам крачка, за да настигна Куцалан. Повече дума няма да обеля за тая самодива.
Стигаме хълма, когато слънцето вече се е приготвило да си ходи и свети директно в очите ми. Оттук се ширна градът. Голям град, огромен. Сградите се извисяват като някаква гора, мълчаливи и празни. Хора навярно няма, поне по данните на разузнаването. Дано няма и радиация. Къщата е нейде по средата на града, затова искам да преспим тук и утре да тръгнем към нея. Чудя се дали е по-добре да спим на полето, или да влезем поне до първите сгради. Чеша се замислено по тила и решавам:
– Куцалане, отиваме до първата сграда, онази високата с червената фасада, и там се установяваме. Мамник да лети напред да предупреждава, ако има нещо.
Птицата се понася напред, а край нея изскачат взели се от нищото гарги и сиви гълъби. Щурат се насам-натам на рехави ята.
Наближаваме първите сгради и нареждам на Вила да пусне наметалото си. По нищо не мога да разбера дали го е направила, но с Куцалан продължаваме да крачим бодро. Отблизо сградите са отчайващи – полусрутени, с избити стъкла и разбити улици пред тях. Не се вижда никой, само гарги и гълъби, а и някакъв плъх прошумолява край един ъгъл. Куцалан небрежно го изпровожда с поглед. Улицата е цялата в боклуци и изпотрошени коли. Витрините на някои магазини все още са цели, но вътре няма нищо. Опитвам се да си спомня откога този град е във войната, но не мога. Изобщо съм зле с паметта. Трябва ми почивка, за да си подредя спомените. Ето, не мога да се сетя сега дори и името на града. А май преди войната съм бил тук. Кога ли е било това? Сигурно преди години. Може и векове. Преди еони време, преди възкресяването на митичните същества и преди хората да станат лоши…
Решавам да спрем в основата на високата сграда, която отдалеч изглеждаше с червена фасада, а отблизо се оказа мръснокафява, олющена и цялата на дупки от всички възможни оръжия, които е създал човек. Все е едно е била мишена за прострелване в някоя фабрика за оръжие.
Има черен вход, миришещ на гнило със запазени като по чудо врати, висящи на ръждиви панти. Входът има излаз и от другата страна на улицата, което е хубаво. Сигурно обаче е пълен с плъхове. До входа се блещят разбити витрини на магазини. Избирам един от тях, който да ни приюти. Оказва се, че магазинът има три изхода – два към улиците и един към входа на сградата. Дано не се налага аварийно да излизаме през някой от тях.
Просвам се в ъгъла зад някаква ниска стеничка и изпружвам крака. Чувствам умора и пулсиране на крака под коляното. Сигурно ми е скъсал нещо, кучето му с куче. Куцалан цъфва отнякъде и укорително ме гледа. За него да го наречеш „куче“ е все едно да наречеш някой гей. Е, поне едно време беше обидно, сега може и да не е. Може обратното да е обида. Стана ми смешно. Представям си как се обиждат: „Ей, мръсен негей такъв!“.
– Извинявай – казвам му. – Страшно съм уморен. Аз не съм като вас, супернадарените същества с генетична памет. Аз съм прост човечец, от плът и кръв, пък макар и командир на отряд. Уморявам се, ожаднявам и ме болят краката, когато някоя здрава лапа ме прасне под коляното. Освен това паметта ми чезне и това ме дразни и плаши.
– Трябва да намерим къщата – заявява Куцалан. – Утре трябва да я намерим.
– Ще я намерим – отвръщам. – Къде ще ходи, че няма да я намерим?
Затварям очи. Имам добри инструкции за къщата. Трябва да я търся в централната част на града. Север-северозапад. Q-пушката трябва да я изключа, за да не я засече някое заблудено устройство. Трябва да я открия тази проклета къща почти по интуиция. Мамник няма много да помогне. По нещо трябва да я позная сред стотиците подобни къщи в района. Нямам си на идея как ще стане, но знам, че трябва да го направя. Да я открия и да ù тресна един Q-заряд, от ония, специалните, дето са ми само два, като ракетите на Люк Скайуокър за Звездата на смъртта. Това е последният и най-важен команден пункт. Тук се поемат и обработват всички сигнали на всички убийствени машини, които са плъпнали по земята ни. Тук е гнездото, от което се точат всички лигави нишки към разните СБУ-та, атомни танкове, умни самолети и прочие гадости. Това нещо, ако го унищожим, и край на войната. Тя, войната, доколкото си спомням, всъщност свърши, но ей такива дълбоко засекретени гадости още тровят живота ни. И не става да изсипеш един кош бомби над този град, защото хитрата къща ще се покрие нейде в земята, после иди я гони. Не може и да пратиш хиляди хора да ровят от сграда на сграда, защото толкова много ще загинат, че по добре да я оставим на мира. От друга страна пък всякакви бойни единици пъплят насам-натам, командвани от къщата, и нанасят поражения. Хем войната свършила, хем пак си се бием. Трябва само хитро да се промъкнем до нея, без да ни забележи, да ни мисли за скитник безпризорен и рошавото му куче. Пък да ù прасна един Q-заряд…