– Ще ù видим сметката – продължавам на глас и чувам как Мамник писка.
Писъкът му се е омесил с врясъка на гаргите, но все пак го чувам. Отварям очи. Куцалан го няма до мен. Той сигурно е чул птицата преди още да е запищяла. Какво ли пък е видяла сега? Дано не са мобилни мини, качени на велосипеди.
Ставам и надзъртам зад витрината. Под краката ми хрускат парчета стъкла. Чувам Куцалан да ръмжи. Щом ръмжи, значи се преструва на куче, остава само и да залае. Дали наистина може да лае?
Излизам от витрината и виждам вълкът да клечи с оголени зъби и издаващ звуци, които трябва да минат за ръмжене на зло куче, а срещу него облегнат на стената стои някакъв човек – ни жив, ни умрял, протегнал напред ръце, сякаш може да се предпази от това чудовище. Изглежда дребен, навлечен с някакви разнообразни парцали и нахлупил крива шапка на главата си. Откъде ли се взе?
Правя няколко крачки към тях и строго нареждам:
– Шт! Долу! Назад! Остави човека. Назад! – Куцалан с удоволствие изпълнява заповедта ми, спира да ръмжи и застава зад мен.
– Не е лош – казвам. – Просто се страхува от непознати.
Не изглежда много убедително за стокилограмов вълк, но друго не измислям в момента.
– Нищо няма да ти направи – успокоявам човека и пристъпвам към него.
Той подозрително ме поглежда изпод шапката. Има черни очи, мръсносива коса, избуяваща под шапката му на туфи, и рядка прошарена брада. В ръцете си стиска нож и някаква пръчка.
– Вие пък откъде се взехте? – изсумтява и наднича през рамото ми, за да се убеди, че вълкът-куче седи мирно.
– Ами мотаме се – мъгляво отговарям. – От село на село, от град на град. Ей сега влизаме тук. Има ли много хора?
– Абе, ти да не си луд. Какви хора тук. Това е забравен град.
– И нищо ли няма за ядене? – разочаровано питам.
– Няма – тросва се непознатият. – Айде откъдето си. Обратно.
– Брей – възмущавам се искрено. – Той да не е твой тоя град. Ами аз може да съм оттук. Може тук да съм работил преди тъпата война и сега да идвам да си видя имотите.
Сега пък мръхльото искрено се разсмива и показва някаква странна колекция от зъби.
– Какви имоти бе, пич? То здрава къща не е останала, ти имоти. Като толкова искаш, стой. Храна – гълъби, гарги и пресен плъх на скара. Само тоя звяр го дръж на верига да не пострада.
– Ти по-хубаво не го дразни, щото както е кротък, ще те перне един път с лапата и ще ти скъса коляното. Я ела сега да седнем някъде и да се видим, без да се ядосваме. Аз храна не искам, малко вода ако имаш?
Местният се почесва с ножа по тила и се съгласява. Бръква в торбата и вади някакво мазно, черно шише.
– Вода барем има – казва. – Що извори набликаха последно време, що нещо.
Сядаме в магазина върху някакви парцали и аз внимателно го разпитвам. Водата естествено не я барвам.
– И аз голямо обикаляне му хвърлям – лъжа, без да ми мигне окото. – Раняваха ме два пъти през войната и малко ми се губи споменът – сега вече не лъжа. – Шматкам се с това куче, и то завалията от някоя генна лаборатория драснало, чуди се какво да прави. Дружка ми е и пазач. Е, няма ли други хора в тоя град?
– Има, как да няма – отвръща Спир. Така каза, че се казва. Не Спиро, не Спиридон, а Спир. – То много имаше, ама повечето измряха. Сега я има стотина души, я няма. И ние ще измрем, няма къде да се денем. Ще останат само гарги и плъхове.
– Що пък да измрете?
– Щото така. Нещо сме заразени, облъчени ли, натровени ли, и полека-лека измираме. И аз, ако изкарам до края на годината, пак ще е добре. Ма, да ти кажа, вече не ни пука. Събираме се и си правим гуляи.