– Нали няма храна? С плъхове ли гуляете?
Спир се намръщва.
– Излъгах те. Плюскане колкото искаш. Консерви, разни вакуумирани храни. Още има подземни камери със замразено месо. Пиячката е на корем. Това е единствената радост.
– Не си ли мислил да се махнеш оттук? Да идеш някъде на юг. Да се лекуваш.
– Че как ще минеш полето? Пълно е с гадните машини и разни подивели танкове. Мисля си, тия машини верно са умни. Щом могат да полудеят. И за моята болест лек няма. По-добре да се просна тук. Сред храна и къркане.
– Каква пък е тази болест?
Спир понечва нещо да каже, но млъква и в очите му бързо изприпква страх. Не смее да мръдне. Обръщам се и гледам, Куцалан се надигнал и се прозява. Той нека си се прозява, ама който и да види това устище, пълно със зъби, ще се напикае.
– Спокойно – успокоявам Спир. – Нали ти казах, че нищо няма да ти направи.
Той се усмихва криво и по лицето му припват рояци бръчки.
– Абе, голям звяр си си намерил – казва. После пита: – Какво мислиш да правиш?
– Да ти кажа честно, наистина съм идвал тук преди войната, но ми се губят спомени. Ще остана в тая сграда, ще пообиколя града и ако ми хареса, може да остана няколко месеца, ако не, поемам нататък. Има ли в града бойни машини?
Спир клати глава.
– Не, тук няма. По полето е пълно с тях. Но тук не се вясват. Не ти трябва да оставаш, ще се тръшнеш и ти.
– И казваш всички сте болни?
– Абсолютно. Вчера се тръшнаха двама. Добри приятели бяха и добри играчи. Оставаме все по-малко.
– Играчи ли? – любопитствам аз. – Какво играете? Футбол?
Това можеше да звучи като подигравка, но Спир не разбра.
– Глупости, футбол. Кой ще ти се занимава с такива простотии. Играем на думи.
– Ясно – кимам, уж разбирам. Спи ми се и се каня да разкарам тоя Спир.
– Ясно ти е, дръжки. Това не са думи като думи, а специални думи. Играем на думи, които не съществуват вече, които ги е имало преди, били са си най-обикновени думи, с нищо незабележими дори, но вече ги няма. Всяка вечер играем и стават страхотни дербита, ей играем от една година вече и несъществуващите думи край нямат. Ако знаеш колко думи от войната насам са изчезнали, ще паднеш. И който измисли най-хубава дума и си я припомни хубаво, той печели. Имаме си и жури. Трябва да дойдеш някоя вечер. Събираме се в хотел „Карлайл“, шест звезди, лукс обслужване, вечерно облекло задължително – Спир се изкисква. – Искаш ли да играем, за да разбереш?
– На думи ли?
– Да, на несъществуващи думи.
– Нещо не ми стана много ясно. Как така не съществуват?
– Ей така нà! – ядосва се Спир. – Нали ти обясних? Имало ги и сега ги няма. Схващаш ли? Не изглеждаш толкова тъп. Кучето ти сигурно разбра за какво става въпрос. Има ги – няма ги. Сети ли се? Имало е дума, сега я няма…
Спир ме гледа с надежда, а аз все още не схващам за какво ми говори. Обръщам се и поглеждам Куцалан. Той е седнал на задните си лапи и с интерес ни гледа. Погледът му обаче кой знае защо е тъжен. Обръщам се и зяпвам Спир. Той ме гледа подканящо, като малко дете, дето трябва да каже „мамо“. Какви са тези несъществуващи думи?
– Казваш имало ги е, а сега ги няма? – питам, за да спечеля време, защото нещо не ми се иска в очите на Спир да изглеждам тъп. Той радостно кима с глава. Туфите под шапката възторжено се тресат.
Изведнъж ми просветва. Света Богородице, на това ли играят?
– Сетих се – викам възторжено. – Сетих се!
– Давай тогава – насърчава ме Спир и чак се надига. – Казвай.
Поемам дълбоко въздух.
– Сладкарница става ли?
Както се е надигнал, Спир изведнъж сяда обратно и от парцалите му се вдига прахоляк. Устата му почти увисва и езикът му аха да се провеси като на Куцалан. Гледа ме с безумен поглед.
– Сладкарница ли? Сладкарница ли каза? – ломоти той.
– Да, защо? – чудя се аз.
– Боже всемогъщи, бях я забравил тази дума. Вярно, че имаше сладкарници. Как можах да забравя. И какво продаваха в тях?
– Как какво? Разни сладки неща. Сиропи, сокове – започвам да си припомням. – Имаше виенски сладкарници с пасти и кафе, арменски и турски – със захаросани ябълки, баклави и боза. В някои правеха торти за рождени дни и разни други тържества. Имаше огромни витрини с най-различни чудесии – пасти, еклери, тулумби, петифури, баклави, тригуни… И бяха едни такива лъскави, чисти и хората кротко си седяха в тях и си услаждаха живота. Да, имаше такава дума, много добре си я спомням.