Спир ме гледа с възхищение.
– Ти си талант – хвали ме той. – От раз измисли една супер несъществуваща дума. Много е готина. Позволи ми да я използвам утре на играта.
– Може – великодушно разрешавам.
– Сети се още някоя.
– Несъществуваща дума ли?
– Да, като сладкарница. Имало я, сега я няма.
Замислям се за миг. Иска ми се да не разочаровам Спир. Само че моята памет нещо е объркана и не мога да се сетя за разни думи.
– Става ли книжарница? – питам неуверено, защото не съм сигурен дали тази дума е несъществуваща.
Спир бавно се надига. Гледа ме с преклонение и молитвено скръства ръце на гърдите си.
– Човече, как се сети за тази дума? Книжарница… – повтаря бавно, сякаш я опитва на вкус. – Имаше такава дума да, спомням си. Хубава дума беше. И тя една такава лъскава, представителна и чиста. Пълна с написани листове.
– И миришеше странно, на нещо особено, което само печатарското мастило и хартията имат.
– И хората влизаха в тази дума, за да гледат книгите, да ги опипат с ръце и очи, да ги помиришат, да ги почувстват. Влизаха като в църква, тихо, с някакво преклонение и почит. Боже, каква дума беше само. Каква дума.
Спир чак затваря очи и се възнася нанякъде. Е, прав е, хубави думи бяха и едната, и другата. Може би някога пак ще се появят тези думи. Що да не се появят? В тях няма нищо грозно, лошо, обидно или опасно. Изведнъж се сещам, че повечето думи, които са изчезнали, които са несъществуващи, са точно такива с нищо незлобливи думи, кротки и неагресивни, даже напротив – полезни и нужни. Защо тогава изчезнаха? Какво стана, та ги няма? Епидемия ли някаква ги тръшна, или емигрираха някъде? Изведнъж десетки подобни думи нахлуват в главата ми и се завъртат като рояк мухи над мърша. Несъществуващи думи. И като гледам колко са многобройни, какъв рояк сме унищожили, чак се уплашвам.
– Трябва да спя – казвам грубо на Спир и го стресирам. Той смутен прибира багажерията си и не смее да ме погледне, сякаш се чувства виновен за тъпата игра, която са измислили.
– Ела утре пред големия фонтан в центъра – казва той, преди да се измуши през витрината. – Може да дойда с теб из града. Макар че е опасно заради болестта.
Понечвам да го питам пак за тая болест, но той вече се е шмугнал зад витрината. Навън почти е притъмняло и не го виждам. След миг туфестата му глава щръква обратно. Сваля кривата си шапка, при което туфата хуква на всички страни, слага я до сърцето си и важно казва:
– И ти благодаря за думите. Това бяха най-хубавите несъществуващи думи, които съм чувал напоследък.
Нахлупва доколкото може капата и пак изчезва в сумрака. Дано не види наоколо Вила Самовила или близнаците, щото инфарктът не му мърда. Каква ли болест ги яде тия тук?
Намествам се на постелката и облягам глава на стената. Нещо сънят ми изчезва и в устата ми е едно горчиво. Куцалан се изпружва до мен и топлият му гръб се разстила до крака ми. Странни същества. Топли са, имат органи, кръв и всякакви там биохимии, а са толкова различни и непонятни. Слагам ръка на главата му. Жестът е нормален за едно куче, дали става и за вълк, измъкнат от небитието на митовете?
Куцалан не се дърпа, само се намества по-удобно.
– Тая игра не я разбрах – казва той, наврял муцуна под постелката. Гласът му е гъгнив и далечен. – Как така несъществуващи думи? Ако думата не съществува, ти не можеш да я кажеш. Не е ли по-правилно забравени думи и несъществуващи предмети и обекти?
– Точно така си е думата – несъществуващи. Имало е книжарница, сега я няма. Просто е.
– Няма я като обект, като предмет. Като дума си я има. Няма го обектът, думата стои. Не е ли така?
– Не знам. Може и така да е.
– Вие, хората – продължава да философства Куцалан – на всеки обект слагате дума, знак, и задължително обвързвате предмета с този знак. Вие сливате предмет и знак.
Опитвам се да си спомня нещо, но паметта ми не се подчинява и разни спомени хукват на всички страни като туфата по главата на Спир. Искам нещо да му кажа на Куцалан, но забравям какво. Нещо важно за хората, нещо основно. Нищо не се сещам, затова сънливо го питам нещо за Вила, близнаците и птицата Мамник. Той ми отвръща, че са добре и че ще ме вдигне преди изгрев, защото нямаме време и трябва да я намерим тая къща и да я направим несъществуваща. Заспивам и почти в просъница казвам на вълка:
– Да знаеш, Куцалане, ние, хората, не можем да мислим без посредничеството на знаците.
Куцалан изхъмква доволно и нищо не казва. Мъча се да си представя тези същества, тези мои бойни другари и другарка, с какви знаци мислят, как мислят и дали мислят като нас или другояче. И може ли да се мисли другояче, без помощта на знаците? След войната, след шибаната, скапана, гейска война, ще трябва да уча и още нещо освен физика, за да разбера освен за имагинерното тяло на Куцалан и за мисленето му, което чини ми се, и то е имагинерно. Заспивам бързо, понесен от вълните на тези мисли.