Събуждам се преди изгрев. Тихо е. Няма ги градските шумове, няма птици, нищо няма.
Усещам, че и вълка го няма. Сигурно е скитал навън цяла нощ. Ще скита, разбира се, нали това е в кръвта му, нали такава е природата му, нали такива ги възкресихме – същества от другия свят. За миг си представям, че съм тук сам, без отряда, без смразяващия вълк, без близнаците, без птицата Мамник, без отчайващо прекрасната Вила, и ми става страшно и самотно. Ставам и търся Куцалан. Навън вече просветлява и черни гарги безшумно украсяват небето. Къде ли е и Мамник? Сгъвам постелката и се чудя дали да я намотавам на гърба. Ще сме в града и може да се върна при тази сграда по всяко време. Оставям я до стената и подавам глава от витрината. Куцалан изниква отнякъде – голям, лъскав и безшумен.
– Тръгваме ли? – питам, колкото да кажа нещо. – Готови ли сте?
– Ние винаги сме готови – отбелязва вълкът.
– Добре. Вила да държи наметалото над нас, близнаците да са в готовност, а Мамник да не се отплесва напред, щото тук не е поле и може да ни загуби.
– Няма – казва Куцалан и не става ясно дали птицата няма да се отплесва, или няма да ни загуби.
Бръквам в джоба си и вадя черно хапче кафе, тип еспресо. Засмуквам го и се намръщвам леко. Без захар е и ужасно горчи. Сигурно е от най-лошата реколта, правено в най-лошата лаборатория. Иска ми се да го изплюя, но стискам зъби и смуча ли смуча. Куцалан ме гледа с интерес.
– Не можеш да си произвеждаш сам ендорфини, нали? – пита той.
Не му отговарям, защото не знам за какво говори. Вадя внимателно малка дигитална карта на града. Тя е от времето, когато градът не е бил в този си вид и несъществуващи думи не е имало. Гледам улиците, площадите, парковете, сградите и се чудя къде може да е нашата къща. Толкова ли не можаха да я разузнаят предварително, ами сега трябва да се мъча да я открия в някакви руини и пущинаци. Все си мисля, че трябва да е в центъра. Не знам защо, но си мисля, че е там. Откривам на картата къде сме ние, и дращя с мръсен пръст по нея.
– Ето, ще обиколим този район – ограждам кръг около предполагаемия център на града. – Не знам как трябва да изглежда тази къща и дали има някакви излъчвания. Ако имаше, спътниците трябваше да ги хванат.
– Че то ние нямаме спътници – напомня Куцалан. – Къщата има.
– Добре, все нещо трябва да забележим покрай тази къща. Иначе защо сме тук? Мамник да дебне внимателно. Вила също. Оня човек, Спир, твърди, че няма бойни машини, ала едва ли една такава къща е оставена без охрана, та всеки дрипльо да може да се намърда вътре и да прави каквото си иска.
– Къщата е автономна – казва вълкът – правена е да осигури командването на машините, после са ù изгубили контрола. Разчитали са само на техниката и сега не е ясно как може да се спре. На Къщата не са вменени инструкции за защита. Тя не е живо същество, нито бойна машина, та да се пази. Тя просто е един център за управление. Има за задача да управлява бойните машини и просто си изпълнява задачата. Тя не знае, че я търсим да я унищожим, не знае, че трябва да спре, не знае, че върши лоши неща. Не знае, че трябва да се пази. Просто не са се сетили да ù инсталират тази задача. Това просто е една машина. Вярно, най-важната. Централната. Супервайзорът.
– Ами да – разсъждавам аз – все си мислехме, че машините ще решат войната. Хората ще си стоят нейде спокойно и един-двама ще управляват цяла армия от бойни машини ей така, докато си седят зад компютрите, хрупат чипс и пият кола. После решиха, че защо да са един-двама, като армията може и сама да се управлява. Така де, трябва да се пестят човешките ресурси, щото обществото е много чувствително на тема загуби на човешки ресурси. Току-виж някой от водещите войната се задави с чипс или хване рак на стомаха от много кола. Тогава как ще се оправдават пред същото това общество тези загуби, как ще се задържи духът на нацията. И после разни гадни журналисти ще снимат ковчезите, ще правят разследване на фабриката за чипс, ще се поемат разни антивоенни мероприятия и пораженчески настроения. Не, колкото по-малко жертви, толкова по-добре за обществото. И по-хуманно е. Агресия на бойна машина звучи по-приемливо, отколкото десант на две хиляди морски пехотинци. Войната в ръцете на машините. Добре звучи. Съответно и управлението трябва да се прехвърли. На една къща например. Разбираш ли идиотщината? Те пращаха срещу нас машини, а ние, понеже нямахме толкова много, щем не щем, пращахме хора. Машини срещу хора. Ми не е спортсменско. Е, ние пък, като нямаме техника, създадохме вас, да ни помагате.