Куцалан гледа някъде в нищото.
– Извинявай, че постоянно ти напомням, че сме ви създали, но така си е. Генжинерите се постараха да ви възкресят максимално истински.
– Не се засягам – отвръща Куцалан. – Даже, да си призная, не разбирам много добре съдържанието на тази дума. Изобщо много от вашите думи и дейности са ми неясни. Някой ден трябва да ми ги обясниш.
– Ще ти ги обясня, ама знаеш ли още колко университета трябва да завърша? Айде да тръгваме.
Вила се вее край нас като парче мъгла, изпаднало от някой планински връх. Близнаците се движат плътно до стените на сградите и почти се сливат с тях. Само като се загледаш, се виждат някакви космалаци и криви пръсти до някой порутен цокъл. Аз си ходя спокойно по средата на улиците, а до мен е Куцалан. Мълчим. Одеве се наприказвахме за цял ден. Силно се съмнявам в думите му за незащитената къща. Вярно, ако не са ù шибнали програма за защита, няма причина да я прави, ами ако са ù инсталирали такава?
Куцалан ме поглежда и аха да каже нещо. Нали е с телепатична чувственост, все се кани да отговори, преди да си го попитал. После пък усеща новите ми мисли и навежда глава. Сигурно не е много приятно да си телепат и да слушаш непрестанно глупостите на другите.
Улицата, по която вървим, трябва да ни изведе в централната част на града. Колкото по-навътре влизаме, толкова градът е по-запазен. Има и разрушени сгради, и ями по улицата, но повечето къщи стоят, даже и прозорци си имат. Зеленината пък е навсякъде – треви, храсталаци, диви рози, люляци, дървета и бръшляни са се омесели в пъстра джунгла. Поглеждам крадешком към Вила. Тя върви малко зад нас, но достатъчно близо, за да се намеси при нужда. Мъча се през рехавата мъгла, която представлява в момента, да зърна оня силует, който тревожи сънищата ми. Струва ми се, че за миг забелязвам извивката на талията ù. Дали може да танцува? Как ли ще се чувствам, ако прасна един блус с нея? На Soldier of Fortune например. Странни, непонятни и в същото време са ми много близки тези същества. Ами ние оттук нататък трябва да живеем вече заедно. Тази мисъл дойде толкова неочаквано, че чак забавих крачка. Просто си стават част от общия свят. Всички тези митични същества, които възкресихме, за да ни помогнат да се избиваме помежду си. Интересно ще стане. Пак погледнах крадешком Вила. Сега дали съм влюбен?
Мамник се разписква отнякъде. Чуя ли вече писъка му, и се хващам за кобура.
– Какво е? – питам Куцалан, който върти глава на една страна, сякаш се ослушва.
– Хора – отвръща той. – Отпред има хора.
– Е, по-добре е от СБУ или мобилни мини.
– Не е ясно какви са.
– Какви може да са? Дрипльовци като вчерашния.
Завиваме по улицата и излизаме на широк площад, проснал се в пищна зеленина. В средата има голямо езеро, пълно с вода, водорасли и жабуняк. Пред него се виждат няколко души. Поемаме с Куцалан към тях, а Вила и близнаците се потапят между дърветата. Мамник изписква още няколко пъти и спира.
– Нямат оръжие – тихо казва Куцалан и млъква, за да не предизвика уплах в някой от тях.
Наближаваме ги и те ни виждат. Скупчват се на едно място и ни гледат. Оттук не мога да видя дали подозрително или радостно. Що пък да ни се радват?
На няколко метра от тях спираме и тогава виждам, че единият е Спир – вчерашният ми събеседник.
– Здрасти, Спир – вдигам приветливо ръка. – Наспах се супер. Сега малко се поразхождаме да видя дали мога да си спомня нещо от тоя град. Ти как си?
Спир колебливо излиза напред, като гледа под око вълка.
– Здрасти – отвръща. – Това сме ние.
Маха с ръка към групата, сякаш представя рок банда. То видът им е горе-долу такъв.
– Днес ще търсим риба – съобщава радостно. – Одеве погребахме двама, Бог да ги прости.
Чудя се какво да кажа.
– Ако искаш, ела с нас. Ще ходим до едни складове с дълбоко замразени продукти. Довечера ще правим гуляй и ще… – млъква и ми намига хитро – играем.
После се обръща към другарите си.
– Ей тоя е оня, дето ви разправям, че се сети вчера за две страшни несъществуващи думи. Довечера ще ви ги кажа. Ще изпопадате.
Групата се приближи смело до нас. Куцалан се прави, че не ги забелязва. А ги е погледнал, а са се разбягали. Аз съм свикнал с погледа му, но сега си давам сметка, че като те погледне, все едно забива две вилици в мозъка ти.
Приятелите на Спир са странни като него. Космати и брадясали, приличат на таласъмските близнаци, даже и пръстите им са криви като техните. Май има и две жени. Те обаче не приличат на Вила, по-скоро го докарват до птицата Мамник – кльощави, превити и с рехава перушина по главата, която прикриват с умопомрачителни шапки. Наобиколили са ме и ме гледат с някакви странни погледи.