Увисналият ми крак стъпва на земята и сякаш я разтриса. Нещо в обърканата ми памет изпуква и се намества, нещо малко, не по-голямо от плочка за домино, но достатъчно, за да изплува от дебрите на миналото един спомен, едно видение. И то какво видение…
Лежа в болница, свит по най-невъзможния начин, по който човек може да свие. Всичко ме боли, дреболиите ми изскачат през устата, а костите ми са като кашкавал. Край мен се мотаят разни лекари, сестри, други болни. Не ми обръщат внимание. На болен от лъчева болест кой обръща внимание? Ужасно е, отвратително е и най-лошото е, че няма край. После ме опъват по корем на някаква маса и бърникат из гръбнака ми, из мозъка ми… Дърпат хрущяли, теглят кости… Крещя с последни остатъци от език. Аз съм мъртвец, аз съм лъчист. Защо не ме оставят да си отдъхна от този живот, защо не оставят милирентгените да отнесат душата ми в някой по-добър свят? Защо…
Седнал съм на тревата, а Куцалан се е надвесил над мен. Би трябвало да изглежда тревожен.
– Добре ли си? – ръмжи той и виждам зад него и силуета на Вила.
– Какво става, Куцалане? – питам. – Какво става с мен? Та аз съм бил болен от лъчева болест. Сега си спомням. Затова така ме е страх само като чуя думата „радиация“. Спомних си гнусната болница с осраните коридори и хората вътре. Те приличаха на Спир и компанията му. Спомних си и най-ужасните процедури, които ми правеха. Божичко, колко неща си спомних. Как съм оцелял? Как съм се измъкнал? Това е лъчева болест, Куцалане, не е настинка или гнойна пъпка на врата. Това е радиация. Знаеш ли как действа на хората? Прави ни органите на пестил. Ти и пестил не знаеш какво е. Да тикажа право, и аз не знам. Знам само, че е това, което прави радиацията с органите ни. И какво, излекуваха ли ме? Мозък ли ми преляха?
– Сигурно – казва Куцалан. – Вие имате добри генжинери. Доколкото разбирам, са повишили устойчивостта на клетките ти към твърди лъчения. Затова ти казвам, че си ваксиниран. Не би трябвало да се страхуваш от радиация, ти вече си друг човек.
Напушва ме истеричен смях. Ако отрядът ми е от хора, сигурно няма да се излагам така пред тях, ама тия моите другари не са хора, що да не се покискам малко.
– И какво, сега съм супермен, мога да се разхождам в епицентър на ядрен взрив и да танцувам хоро по самодивските поляни. Може да ремонтирам даже работещи реактори.
Див кикот оглася площада. Поне аз си мисля, че е див и че оглася. Всъщност само нещо си мърморя и се мъча да измъкна още някоя плочка от доминото. Ама тая болница беше наистина много гнусна, сега си спомням всички отвратителни подробности, до момента, в който пак ме покатериха на оная маса, за да ровичкат в гръбнака ми. После нещо ми се губи, после паметта ми пак се отвея в неправилна посока.
– Трябва да изпълним задачата – казва Куцалан. – Трябва да намерим командната къща и да я обезвредим.
Надигам се бавно. Вече се бях сетил кога ми е била срещата с оная с косата. Измъкнали са ме от болницата, за да ми дадат възможност пак да се срещна с нея. Куцалан е прав, имаме страхотни генжинери. Дано да са поработили добре върху клетките ми, щото втори път в оня шибана болница и на скапаната маса няма да издържа.
Гледам Куцалан и залепилата се до едно дърво Вила. Ризата ù се вее на вятъра, а косата обгръща лицето ù. Дано да е прав вълкът, дано да е така, да съм ваксиниран вече против радиация и да не ми пука много от нея.
Изтупвам колената си от треви и клечки и му разправям на Куцалан:
– Ако все пак се окаже, че не съм ваксиниран, ако тая гадна радиация вземе, та ме тръшне и направи органите ми на пестил, не ме оставяй пак да бъда като парцал в някоя болница. Смили се над мен и ми пусни един куршум. В смисъл, светни ми една лапа по тиквата.
– Няма – казва Куцалан и тръгва напред, а аз пак не разбирам дали няма да ме остави като парцал в болница, или няма да ми светне един по тиквата.
Въздъхвам и тръгвам след него, а в устата ми остава вкусът на миризливите кърпи от оная болница, с които ми връзваха устата, за да не вия от болка. А как само виех…
Вила стои до дървото и не помръдва, когато минавам покрай нея. Косата ù се е разпиляла по лицето ù и не го виждам. За миг спирам, поглеждам я, ама не директно, а така малко странично, малко наоколо, и ù казвам:
– Моля ти се, ако ти ме разбираш, изпълни това, което помолих да направи Куцалан, не ме оставяйте като парцал.
Вила естествено нищо не казва. Взел се от нищото вятър разпилява косата ù и за миг срещам очите ù. За миг се потапям в тия очи и ми става ясно, че Вила всичко е разбрала, че на тая самовила всичко ù е ясно, само не разбирам дали е съгласна с молбата ми. Очите ù за миг парват сърцето ми и аха да получа остър пристъп на меланхолия, и тя изчезва. Стискам зъби, намествам Q-пушката с двата Q-заряда на кръста си и тръгвам да настигна Куцалан.