– Представяш ли си? – бърборя аз на вълка, докато пресичаме площада. – Бил съм болен от лъчева болест. Сигурно затова ми е омешана паметта. Да, затова. Отвратително беше в тая болница. Вие боледувате ли?
Вълкът спира и сякаш се замисля. Познавам вече, когато се замисля. Челото му леко се опъва и носът му се набръчква. Смешен е.
– Не – отговаря кратко.
– Как не? Никога? От нищо? И Мамник ли? И всичките други стотици същества, дето сте с нас?
– Ами не.
– Не мога да повярвам! И как така вие не боледувате, а целият останал свят, начело с хората, се тръшка от какво ли не.
– Не знам – лаконичен е вълкът и продължава да крачи.
– Тогава как сте изчезнали за толкова векове, та се наложи да ви възкресяваме?
– И това не знам.
– Ти знаеш ли, че за болницата си спомних, но как я пипнах тая лъчева болест, не мога да се сетя. Май беше при Голо поле или на Зъл рид. И на двете места бях, спомням си, ама кое е било първо и кое второ, не си спомням.
Стигаме края на площада и пред нас се ширват няколко улици. Прави, обрасли със зеленина, не им се вижда краят. Присвивам очи и ги гледам през тънък процеп. Познати са ми тези улици, минавал съм ги, разглеждал съм ги. И това не си спомням кога е било, но съм минавал оттук.
– Давай по онази с големите дървета – командвам на Куцалан.
Не знам защо по нея, но така решавам. Интуиция, дето се вика. Мамник се мотае високо над нас и лъска перушина. Дано да не се разписка скоро. Дано не улови някоя радиация, че тогава я втасахме. Хич не ми се иска да проверявам имунизацията на нашите генжинери. Пак се сетих за болницата и гадният страх отново пролази в гърлото ми.
– Я кажи на Мамник да мине по-напред и да следи за радиация – нареждам на вълка и започвам да оглеждам къщите наоколо.
Къщи като къщи. Някои малки, с дворове и пътеки, обрасли с треволяк, други големи, с магазини на партера и остатъци от реклами по фасадата. В тази част на града няма големи сгради, само нискоетажно строителство и еднофамилни къщи. Коя ли ще е нашата? Някакъв смътен спомен, че някога и аз съм живял в подобно нещо, ме навестява.
– Хей, Куцалане – викам му. – Вие къде ще живеете, като свърши всичко това?
– Навсякъде – отвръща той, без да спира.
– На Вила сигурно ù трябва гора, предполагам и на близнаците. Нали са горски таласъми, няма да се набият да живеят в бетонни квартали.
– Прав си – съгласява се Куцалан.
– И ти без гора не можеш. Искаш ли, като свърши войната, като приключим с тая лайняна война, да дойдете да живеете при мен. Аз имам една къща, останала от нашите, която е в едно село, дето навремето имаше двеста души, а сега сигурно няма и толкова. Гората е направо в двора. Дървета са дебели колкото вериги на атомен танк, храсталаци за близнаците и огромни ливади за Вила да си играе хорото. Пък може и аз да се хвана на него, нали съм радиоустойчив. Какво ще кажеш?
Куцалан мълчи, ходи по средата на улицата и нищо не казва. Този път аз проявявам телепатност и усещам, че тази тема не му е приятна. Защо ли? Може пък да не искат да живеят с нас. Може пък да ги дразним или да им пречим нещо. Възкресили сме ги, съживили сме ги. Голяма работа. Ето, помогнахме ви да спечелите войната, сега ни оставете на мира, да си преровим генетичната памет, да видим какво е станало с тоя и оня, да си изберем ръководство, да си оградим територия…
– Има радиация – казва Куцалан и мигом прекъсва глупостите, дето са се разстлали в ума ми.
– Откъде разбра?
– От Мамник.
– Не го чух да писка.
– Щото е далече. Аз го чух.
– Къде е това.
– През две пресечки. Има две триетажни сгради, които излъчват радиация.
Устата ми се пълни с гадна слюнка.
– Ами улицата? – питам. – Улицата чиста ли е?
– Май да – отвръща Куцалан.
– Е, тогава на бегом покрай тях и продължаваме. Няма да влизаме вътре.
– Ако са подозрителни?
– Ще видим – отвръщам и ускорявам крачка. Колкото повече наближаваме въпросните къщи, толкова повече притеснението ми изчезва. Съществата до мен са умни, няма да ме набутат в нещо, което може да ми навреди. Ето, Куцалан, уж вълк, уж новосъздадено същество, уж митичен звяр, а съм сигурен, че е умен колкото десет професора и са му ясни нещата много повече, отколкото на всички пишман военни и политици, дето ни набутаха в тази война. Ако беше опасно, щеше да ми каже. Нали, Куцалане? Щеше ли да ми кажеш?