– Аз го казах сериозно! – обиди се Мария.
– И аз! – Възторженият вид на Арен се изтри като евтин грим от лицето му. – Защото съм средно интелигентен и зная, че много скоро, Мария, вие ще се отегчите до смърт от човек, чието единствено занимание е тайно или явно да ви се възхищава. Такава любов кара хората да се уморяват бързо един от друг. И все пак – благодаря ви!
– И аз ви благодаря – каза хладно момичето. – Ще трябва да сляза долу, защото съм сигурна, че дядо ми вече е отворил някое шише, пък и баща ми може да се е върнал.
Тя се изправи. Роклята ù се опъна, подчертавайки хубавата ù фигура. Стоеше до него. Прекалено близо. Арен протегна ръце и обгърна раменете на Мария… Мерна му се мисълта, че не се бе целувал с жена от години… После тази мисъл изчезна…
Бе останал сам. Тишината, нахлула след излизането на девойката, започна да го изнервя. Зракът от залязващото светило бе поизтлял и мрачината правеше по-болезнено отсъствието ù. Моментните припламвания по стените напомняха отблясъците от нейната гривна.
Мразеше и обичаше този цвят на старо злато, който познаваше от дете. Помнеше всяка брънка върху китката на най-добрата жена на света, която го милваше нежно всяка вечер и го целуваше с топлината на детството. Онази верижка, внезапно иззвънтяла с гласа на спомена, също беше жълта, но тогава той не знаеше нищо за нейното обричащо предназначение.
Погледна своята. Матовата ù чернота бе застинала гордо върху ръката му. Тънките пръсти на гнева вече опипваха гърлото му. Само в такива мигове – след разтърсване и сред самота – си позволяваше да мисли за забраненото. Никога друг път – бяха му го втълпили от дете. Сега бе настъпил такъв час – на злост! Картините, споменът и нещо неясно го бяха извадили от монотонността, в която доброволно се бе потопил. Знаеше само, че мрази! Мразеше себе си, ненавиждаше света, в който живееше. Презираше гадните кастови ограничения, белязали с цветове най-святото и неприкосновеното – живота. Трябваше да минат толкова безцелни години, за да разбере лицемерието на обясненията за необходимостта от гривните. Макар да не притежаваха някогашната расова гордост, породена от различия цвят на кожата, тяхната неумолимост бе по-безпощадна от металния нашийник на древния роб. Кои бяха властелините, обезличили многообразието на индивидуалното до сивотата на принудителните колективни колонии, вегетиращи в безкрая на вселената? Кой бе онзи, който, прикрил се зад непогрешимостта на компютъра, определяше цветността на живота? Кой стягаше мечтите и талантите, поривите и възможностите в металната хватка, обвила човешката китка от мига на раждане?
Знаеше отговорите на всички въпроси и негодуваше срещу тях, но по своему. Протестът му бе като буря в чаша вода. Напоследък – в чаша алкохол, евтин. Допи му се…
– Та това убиец ли е! Келеш! – Старецът се бе разпалил не само от монолога си. Когато Арен влезе в салона, той гузно прикри някаква бутилка.
Слушателите му бяха възрастни хора, навярно съпрузи, които седяха тихо и чакаха някой да им поднесе нещо. Мъжът бе висок, с побеляла коса и благородна осанка. Беше облечен в строг сив костюм. Жената излъчваше същото достойнство, макар че нещо в погледа ù подсказваше за бурна младост. Усещането се подсилваше и от дрехите ù, съобразени с последната мода. До тях, чинно изправен, стърчеше пясъчен, облечен в лъскавата униформа на шофьор на всъдеход.
– Какво ще желаете? – обърна се към тях Мария, като прибра шишето с уиски пред смаяния поглед на дядо си.
– Два чая, моля – каза мъжът. – За мен с две, а за съпругата ми с една лъжичка захар.
– Веднага, господине! – отвърна Мария и се скри зад вратата.
Арен кимна към новодошлите и приседна до шапката си.
– Извинете, казвам се Хаансен – обърна се към него съпругът, който явно искаше да смени събеседника, но старецът усети маневрата, грабна стола си и ловко се присламчи към тях.
– Господин Хаансен – вклини се в още незапочнатия разговор дядото на Мария – помните ли какви убийци шетаха едно време по света?
– Да, разбира се, тоест не… – обърка се възрастният господин и търсейки подходящи думи, за да се отърве от натрапника, изведнъж съзря как от компенсационната камера нахлуха двама мъже, придружени от очукан андроид.
– Горе ръцете! – каза по-високият от тях. Изпод наметалото му блесна лазерен магнум. – Не ми се ще да стане някоя беля. Може да седнете, но без много приказки и движение. Ей, няма ли тука някой, който да ни нахрани? – провикна се той към кухнята и удари с юмрук по бара.