Един нищо и никакъв център със забравени умни машини.
Къде ли може да е скрит?
След един от поредните тегели се озоваваме пред голяма сграда, пълна с прозорци, някои изпочупени, някои здрави. Тръгваме покрай нея, чудейки се каква е тази сграда. Мъча се да се сетя нещо за нея, но споменът ми убягва. Стигаме до някакъв проход, нещо като тунел, който пронизва сградата и сякаш я разделя на две. Надниквам внимателно в него, като се прилепвам до стената. Проходът е дълъг трийсетина метра и в далечния му край зеленее вътрешен двор. Отстрани се извисяват сивите мухлясали стени на сградата. Някъде далече в горния им край се мяркат прозорци.
Тръгваме внимателно навътре. Има течение, което духа точно срещу нас. Стигаме до някаква врата, изкривена от времето и с далечни оттенъци на червено по нея – цветът на нейната младост. Спирам и се подпирам на кривата врата. Не зная защо, но искам да спра, искам да изчакам малко, да не тичаме към зеленото в дъното на тунела.
Мамник за кой ли път пронизително вряска. Вила и близнаците са на няколко метра пред мен, а Куцалан е зад мен. Тъкмо се каня да го попитам от какво толкова се притеснява Мамник, и усещам, че нещо не е наред. Въздухът наоколо е застинал, сякаш се втечнява, зеленото в дъното на двора потръпва, а козината на съществото до мен е влажна сякаш от пот. Да, ама вълците не се потят. Обръщам се към него и в тоя миг в края на тунела се появява тъмен силует и, сигурен съм, няма намерение да ни каже „добре дошли“. Куцалан е като вцепенен и аз инстинктивно го блъскам към рамката на разхлопаната древна врата. Изкъртваме я заедно с изгнилите ù панти и се стоварваме в малка стаичка, ползвана най-вероятно за инструменти на портиерите. И тогава чувам ниския мелодичен и методичен звук, който се носи от края на тунела, от тъмния силует.
– Какво, по дяволите, е това… – започвам, но Куцалан ме прекъсва:
– Машина на Тренчт – избълва той, дишайки като пред умиране. – Мамник късно я усети. Генерира силно поле на Тренчт и между тези стени няма измъкване.
– Вила и таласъмите?
– Хвана ги. Сега лежат и се съпротивляват, но няма да е задълго. Мисли как да се измъкнеш, на теб то не влияе.
Тоя вълк нещо се е побъркал. Къде ще ходя без тях? Чий ще търся сам? Подавам внимателно глава навън. Гадната машина на Тренчт стои в края на коридора и генерира ли генерира гадното си поле. Близнаците са се събрали в една безформена космата купчина и доколкото виждам, леко потрепват. Какво ли прави с тях това поле? Вила е паднала на няколко метра от мен. Косата ù се е разляла по земята, а лицето ù гледа нагоре към напуканите, покрити с мухъл стени. Не помръдва и с нищо не показва, че се защитава от полето на Тренчт. Избива ме ледена пот. Непобедимият ми страховит отряд е натръшкан за миг от едно нищо и никакво поле. Съществата, които не се бояха от радиация, разхождаха се спокойно между мобилни мини и разпердушинваха със замах самоходни бойни установки, сега се гърчат в примката на някакво поле на Тренчт.
– Ти как си? – питам Куцалан и заравям пръсти в козината му.
– Тук полето е слабо – отвръща той. – Но може машината да тръгне насам, след като убие другите.
– Никъде няма да тръгне – съскам в ухото му. – Как така ще тръгне? Как така ще ги убие? Редник Куцалан, я се стегни. Полето не ми влияе, така че аз отивам да се разправям с тоя шибан генератор, а ти стой тук или се измъкни бързо назад.
– Не мога – клати глава Куцалан досущ като някой досаден старец инатчия. – Ако се подам, полето моментално ще ме парализира. Ти се измъквай. На машината нищо не можеш да ù направиш с обикновените заряди, а и тя няма да се остави да я приближиш.
– С Q-заряда ще ù видя сметката – сещам се аз и бързо размотавам Q-пушката от кръста си.
– Имаш само два заряда – припомня ми Куцалан.
– Знам. Един за тоя изрод тук и един ще остане за къщата.
Лягам на пода и внимателно подавам Q-пушката навън. Визьорът се е залепил за очите ми, готов да докладва. Близнаците продължават да се тресат, изпънали напред кокалестите си пръсти, мъчейки се да направят нещо. Вила лежи все така самотна и видът ù ме хвърля в истински ужас. Куцалан зад мен се опитва нещо да ми каже, но аз не го слушам. Слял съм се с визьора и чакам някакъв отговор. По-бързо, по-бързо, гадино – мислено нареждам на Q-пушката. Тя сканира машината отпред, търси пролука, издирва място, където да посее заряда си. Визьорът писва леко и червеният кръст цъфва върху мрачния силует. Натискам спусъка и злорадо се хиля.
Зарядът се пльосва по бронята на машината и плавно се стича по земята. Кюфтето се разпада. Усмивката ми замръзва, защото в тоя миг разбирам, че Q-зарядът е отишъл напразно, че бронята го е размазала далеч преди да успее да изхвърли вирусите си. Кръстът във визьора не беше червеният кръст на сигурната цел, а зеленият кръст на вероятната цел, че трябваше да изчакам още малко, че не трябваше така нервно да дърпам спусъка.