– Един заряд остана – напомня ми Куцалан.
– Знам.
– Прибери пушката и се измъкни. Трябва да обезвредиш къщата на всяка цена, а без Q-заряд не можеш да го направиш.
– Знам, знам, знам… – крещя тихо и притискам глава към стената. Там отвън близнаците таласъми и онова неземно красиво същество Вила се гърчат обвити от шибаното поле на Тренчт, а аз се крия тук и нищо не правя.
Прицелвам пак Q-пушката. Визьорът почва да пее приспивно.
– Не хаби последния заряд – бавно казва Куцалан. – Дори и да успееш да унищожиш генератора, действията ни стават безсмислени без Q-заряд. Без него нищо не можем да направим.
– Като не можем – скърцам със зъби – ще се върнем да вземем нов. Там ли да ги оставим, Куцалане? Така ли да ги оставим да умрат, гърчещи се като дъждовни червеи? И само не ми казвай, че има и други като тях, че генетичната ви памет прави индивида излишен, а общността важна. И друго ще ти кажа: не ги ли измъкнем сега, мисията ни пет пари не струва. Без Вила и близнаците ще е по-лошо, отколкото без тъпия Q-заряд.
– В момента стотици машини, включително и десетки генератори на поле на Тренчт, се движат из страната ни, координирани от къщата, и сеят смърт и разруха. Те не се интересуват от любов и омраза, от приятелство, от състрадание и жалост. Те не изпитват и гордост, презрение, опиянение от мъртвия враг. Нищо не изпитват, защото са умни бойни машини. И ги управлява една къща. И ние може да спрем всичко това. Можем, ако имаме Q-заряд обаче. Помисли върху това.
Обръщам се и гледам вълчището до мен. Прав е, хиляда пъти е прав пустият му Куцалан. Той се изправя и застава до мен.
– Къщата е тук някъде – заявява. – Измъкни се и влез в нея. Унищожи я. Не се прави сега на герой.
Гледам го в очите, в големите вълчи очи, и усещам как нещо се заражда в тях. Как отвътре напира нещо страховито. Визьорът тихо изписква, досущ като Мамник, той пък къде ли е сега, и на екранчето му грейва кървавочервен кръст. Грейва като съсирена луна в тъмна нощ. Дамгосва машината на Тренчт, така както Юда е посочил Христа. Куцалан поклаща глава. Не – казват очите му, не – зъби се пастта му.
– Не – извива той в някакво умолително заканително ръмжене и скача през главата ми, понесъл ирационалното си тяло към машината убиец.
Времето спира за миг. Виждам как устремът му с всеки метър намалява, виждам как таласъмските близнаци перчат безпомощно костеливите си пръсти, виждам и Вила, прекрасната и недостижимата. Лицето ù е обърнато към мен и добре, че очите ù са затворени, инак може да припадна. Кожата ù от бяла е станала восъчна, чак прозрачна. Чертите ù сякаш са се разтекли от това проклето поле. Куцалан е стигнал на няколко метра от машината и виждам как замръзва в последния си скок, преди да рухне на земята. Вила отваря очите си, едва-едва, един микрон само, но достатъчно оттам да излетят тонове ужас и болка.
Залепвам се на визьора. Кръстът пулсира кървав и предизвикателен. Е, аз не съм герой. Не мога да кажа, че после отечеството си обичам тия тука, натръшканите в мръсния коридор. Нямам силата да нося тежестите на избора и да правя преценка на тия тежести. Аз съм най-обикновен войник с пообъркана памет и не ме бива в анализите. Не че не обичам родината си, но сега трябва да спася тия тук, пък родината ще почака малко. Тя нали затова е родина, да народи още такива като мен. Стискам зъби до счупване и псувам неистово всички умни машини и къщи на света, начело с тая тук, дето е в края на тунела и пържи моите хора с полето на Тренчт. Само че тя е умна и нищо не разбира от моите псувни.
Затова натискам спусъка и пращам последния Q-заряд, последното страховито кюфте право в зиналата паст на кървавия кръст. Бог да ни е на помощ и проклет да съм, дето толкова се мотах.
Седя опрял гръб в мазната от влага и мръсотия стена и гледам едни храсталаци пред мен, които така са се омотали помежду си, че представляват цял ребус – жив, зелен, виещ се ребус от клони, листа и коренища. Иди разбери кое на кого е. Куцалан лежи до мен, диша равномерно и мълчи, само ми хвърля по някой бърз ирационален поглед. Не подканящ и нетърпелив, а един такъв уж безгрижен и разсеян. Знам, че не му се стои тук. Знам, че трудно разбира нашето умение с часове да седим на едно място, без да правим нищо. Дремем, както се казва. Знам, че му е непонятна и може би дразнеща тази наша човешка черта да седим и нищо да не правим. Само че аз искам да си събера мислите, да си наместя мозъка и да реша накъде да ходим. Близнаците са се залепили някъде в храстите и сигурно спят. Когато ги вдигах от тунела, за да ги пренеса на светло, ми се сториха леки като пух, и на докосване бяха такива – топли и мъхести. Блещеха ми се с едни огромни очища, в които имаше всичко друго, само не и страх. Даже и болка нямаше. Вила се е свила в сянката на един навес. Прилича на голямо бяло кълбо с разплетени черни конци по него. Куцалан казва, че са добре и можем да продължим, макар че не му било ясно без Q-заряд какво ще правим.