Лек вятър повява от тунела покрай останките на машината на Тренчт и се разстила по лицето ми. Хубаво ми е така и не ми се тръгва никъде. Ами ако пак срещнем някоя машина убиец? Ами ако ни нападнат летящи умни мини или полета?
Вдигам глава нагоре и гледам сградата, в чийто вътрешен двор сме. Не е била жилищна, това е ясно. Някоя административна постройка ще да е. Високи и дълги стени с безкрайни редове еднакви прозорци. Прилича на изрязана кутия за обувки. Какво ли е било тук преди?
– Сигурно нещо за управление – обажда се Куцалан. Щом има телепатичната чувствителност, значи всичко е наред. – Вие имате много неща за управление.
Свалям поглед от редиците прозорци, изблещили се мълчаливо към този вътрешен двор, и се чудя.
– Ти пък какво разбираш от управление?
– Не казвам, че разбирам – отвръща Куцалан и също се надига. Изпъва гръб, огромен и лъскав, и ме поглежда. – Просто се чудя колко много време отделяте на това управление и колко сгради сте построили за него.
– Е, и вие сте като нас. Все си имате някой за водач, някой да поведе хорото, да изкара глутницата…
– Не е същото – клати глава вълкът.
– Как да не е. Ти нали си Куцалан водачът, Наплатан предводителят, този, когото слуша глутницата и от когото се бои.
Куцалан ме поглежда странно – имам чувството, че ако има ръце, ще завърти пет пръста пред лицето си, обявявайки ме за хахо. Ама нали той започна това за управлението…
Тук, в този двор, е спокойно и зелено. Не ми се тръгва оттук, а и не знам накъде да ходя. Скоро ще се стъмни. Гледам сградата край мен и се мъча да се сетя каква е. Май и в нея съм идвал. Какво ли съм правил? Гледам към Вила, която се е свила на кълбо и чака. Нямаме Q-заряд и изглежда мисията ни е обречена. Като нищо може да се превърне в несъществуваща дума. Сещам се, че довечера за Спир трябва да измисля някои несъществуващи думи, нали ни покани на сбирката им. Трябва обаче да са добри, за да не го разочаровам. Куцалан очаквателно и търпеливо гледа.
Почвам да си мисля разни думи, като ги предъвквам и осмуквам, за да се сетя дали ги е имало или не. Спомените ми са редки като зъбите на Спир. Миналото ми е омотано в облаци и мъгла. През тази мъгла се прецеждат силуетът на болницата, където вия от болки, свит на осем от лъчевата болест, на градове, пълни с хора, на разни сгради, в които влизам и излизам, на лица на хора, за които не мога да се сетя кои са. И силуетът на този град се показва от спомените ми и дори тази сграда, в която сега сме се скрили и в която моите хора щяха да се изпържат. Хора… Става ми смешно от тази дума и се сещам за първата ми среща с Куцалан, от болницата ли бях излязъл, или от някой санаториум не помня, но помня огромните му бездънни очи, с които ме гледаше. Знаех за тези същества, знаех за тях, но не бях ги срещал дотогава. А сега ги наричам хора и пратих по дяволите цялата мисия, за да ги спася. Като си помисля, в народната представа тези същества са били само лоши и пакостливи. Поне аз не си спомням някоя история, в която да са били добри и помощници на хората. А сега сме заедно. Да, за тях знам много неща, а за мене си почти нищо. Явно, като свърши войната, попиканата, пръдлива война, ще трябва здраво да се лекувам, пък после да уча разни неща, дето съм си наумил. По всякакви там институти и университети.
Изведнъж се сещам, че тази дума „университет“ всъщност е несъществуваща дума. Даже супернесъществуваща. По-несъществуваща няма накъде. Имаше такава дума, да, сега си спомням, че имаше, и преди войната, преди олигофренската война, в тази дума съм ходил. Беше много хубава дума. Научаваш разни неща в нея и е пълно с хора, които искат да научат разни неща. Полезни, важни, приятни и красиви неща. Бре, как изчезна и тая дума, чудя се, и бавно крача към средата на двора. Имаше я, а сега я няма. Малко ми е трудно да си спомня дали съм бил в университет, или само съм слушал. Спирам и пак оглеждам сградата наоколо. Нещо в ума ми клокочи като забравен на котлон чайник. Нещо ще изплува от паметта ми, от мъглата на миналото. Чакам го с любопитство.