Ами да, ето я несъществуващата дума, ето го университета. Това край мене е той.
– Сетих се, Куцалане – викам възторжено. – Сетих се каква е тази сграда. Университет. Това е университет.
– Дето сте ходили да учите – показва знания вълкът.
– Да, защото за разлика от вас ние нямаме генетична памет и всеки от раждането си до смъртта се учи. Разбираш ли? Това е университет.
Гледам почти с любов стените, обрамчили малкия зелен двор, и се чудя как така се сетих. А те, спомените, нахлуват с пълна сила, влачейки след себе си още несъществуващи думи. Сядам на земята, защото ми се замотава главата. Ами че аз съм идвал тук. Много пъти съм идвал в тази сграда, в този университет. И не съм идвал да се уча. Hеее. Аз учех. Аз наливах знания. Аз разказвах на хората за разни полезни, важни, приятни и красиви неща. Стискам пак главата си с две ръце, хем да изцедя още малко спомени, хем да не им позволя да изпаднат и да се изгубят нейде в тревата.
– Ставай, Куцалане – нареждам, макар че вълкът изобщо не е сядал. – Влизаме в университета.
Крача трескаво през двора, през треви, тръни и бодливи храсти, през остатъци от пейки, следи от паметници и изкривени останки от табели с непонятни надписи по тях. Почти тичам. Куцалан безшумно се стеле край мен, Вила я зървам да вее бяла риза край близнаците, а Мамник кръжи над нас и нещо си споделя.
Вратата на университета липсва половината. Вътре е хладно и сумрачно. В широкото фоайе са плъзнали някакви растения, почитатели на академичния хлад и тъмнина. Мазна жаба ловко скача и се шмугва в тъмен ъгъл. Широко стълбище тръгва пред нас и се разклонява на две като змийски език. Не, не трябва да тръгваме по него. Трябва ми коридорът вляво и стълбите към мазето. Поемам натам трескав и бърз. Всичко ми е познато тук, всичко. Спомените се срутват върху мен като стари вещи от счупен тавански капак. Ами аз всичко си спомних, ами аз вече не съм несъществуващ, не съм просто командир на отряд, не съм поредният изписан от болницата нещастник. Спомените ми се сглобяват и нареждат като мозайка. Спирам, сякаш едновременно са ме ударили мобилна мина и поле на Тренчт, предназначено за хора. Стават ми ясни и целта на отряда, и защо аз съм командир, и защо точно в този град ни пратиха. Ами нали точно това искахме да направим тук. Нали в тази лаборатория това създавахме, нали превърнахме мазето в опитен център, целия университет, целия град. Пак спирам, защото усещам, че се задушавам. И каква стана тя? Аз съм знаел всичко, просто е трябвало да се сетя. Затова ме домъкнаха дотук, затова ме направиха командир.
– Затова ли, Куцалане? – питам, макар че съществото до мен, наречено вълк, вече знае въпроса. – Затова ли съм тук, за да се сетя за всичко, което съм правил, и да покажа къде е къщата? Защо не ми каза? Защо просто не ме попита? Или си мислиш, че мога да застана на страната на някакви машини?
Куцалан гледа умно. Едва ли в генетичната му памет са заложени тънки психологични похвати, затова цепи направо през просото.
– Сети ли се?
Уж да се ядосам, но не. Какво са виновни тези същества? Нали ние ги създадохме, за да ни помагат, дето се вика, в мир и бой. Всъщност повече в бой, отколкото в мир.
– Сетих се, само не мога да се сетя защо досега не се сетих – смея се на засуканата си мисъл. – Дали не е от лъчевата болест? Значи те са знаели, че аз знам, и ме пращат тук, та да се сетя.
От този хаос ме заболява главата. Ще го мисля после, сега трябва да свършваме.
– Куцалане – почвам делово – имам подозрения, че тая прочута къща не е никаква къща, ами е мазе. И е точно под нас. Откъде знам ли? Ами знам, защото си спомних с моята сплескана глава, че съм идвал тук, че съм работил тук и че съм бил свидетел на изграждането на тая тъпа къща. Единен логически управленец на всички машини, свързани в най-великата мрежа, която човек може да измисли. Нà ти сега мрежа, нà ти сега компютри. Трябва да слезем в мазето.
– Ще слезем – съгласява се Куцалан и май не е много радостен от откритието. – Какво ще правим обаче без Q-заряд?
– Ще измислим нещо – отвръщам. – Ако си забелязал ние, хората, много обичаме да мислим, след като направим нещо. Искам да я видя тази къща, тази лаборатория и може да се сетя още нещо, може още някой спомен да е останал на тавана при вехториите.
Мъча се да изглеждам весел и хем ми е някак леко като след спукан цирей, чиято гной с въздишка е напуснала свърталището си, хем ми е тревожно, защото, когато има мъгла в спомените ти, все едно не знаеш кой си и какъв си.
Вървим по коридор, осветен от малки прозорчета, които отвън са почти на равнището на земята. Знам го този коридор, води към големите асансьори за подземията. Ако не работят, а те най-вероятно не работят, ще слезем по аварийните стълби или по едни метални стъпала, правени някога за резервен изход. Стигаме края на коридора и заставаме пред асансьорните врати. Изобщо не правя опит да викам асансьора. Обръщам се наляво и продължавам в нов коридор, тъмен и студен. В края му трябва да са стълбите за надолу. Правя няколко крачки и спирам. Моите хора си гледат в тъмното без проблеми, ама аз съм като сляп. Вадя Q-пушката и залепвам визьора на челото си. Коридорът грейва в прелестно зелено. На този фон Вила, която се движи малко зад нас с Куцалан, изглежда прекрасно, ризата ù, освен че фосфоресцира, започва и да прозира. Пак ме наляга чувство на тъга и поетичност. Куцалан усеща това и ме побутва леко отзад. Ех, веднъж да свърши всичко… Лекото побутване ме изпраща няколко метра напред. За малко да се пребия в някакъв потрошен стол, захвърлен в средата на коридора. Ако сега ни сгащи някоя СБУ 5+1 или генератор на Тренчт, и сме дотук. Няма измъкване. Изпотявам се при тази мисъл и спирам.