– Знам, с Q-заряд. Ама нямаме.
– Трябва да слезеш – настоява Куцалан. – Нищо няма да ти стане.
– Гарантираш ли?
Куцалан мълчи, сякаш се ослушва какво пее птицата, после твърдо казва:
– Да.
Облизвам устни и стъпвам на първото стъпало. Не ме лъже, тези същества не могат да лъжат, ами дано не бърка, защото тогава всичко отива по дяволите. Второ стъпало, Мамник е спрял да мрънка. Трето – леко поглеждам назад, за да видя сияйната Вила. Четвърто, пето, шесто – сигурно вече съм в обсега на радиацията. Седмо, осмо и съм долу. Пред вратите на лабораторията, пред дверите на къщата. Тя е умна, затова не се пази, не знае какво е това да се пази. Знае само да координира машините да изтребват хора и същества от кристалния свят. Толкова ù е умът, това са ù възможностите. Ами как да я спра? Приближавам вратите и ги отварям със замах.
Спомените пак се изсипват върху нещастната ми глава. Дългите редици с екрани, километрите кабели и разлятото кафе по масата, брадясали физиономии, неспали от три дни, тихото жужене на охлаждащите системи и безкрайните надписи и рисунки, стичащи се по мониторите като тих, цветен водопад. Някъде в тази мозайка съм и аз. Точно като несъществуваща дума, тогава ме е имало, сега ме няма. Сега се чудя кой съм и как съм стигнал дотук. Добре, че поне тия същества край мен ме разбират. И тази Вила – омайна, сияйна…
Вътре мирише на хлад и застой. Дълги редици монитори се извиват от двата края на лабораторията и чезнат в мрак. Трябва да има резервно осветление, щом компютрите работят, значи има захранване. А щом машини, генератори и мини ни преследват, значи машините работят. Казвам на Куцалан да разгледа наоколо и заставам пред първия екран. Вила, близнаците и Мамник шетат край мен. Дано само птицата не се разпиши, че ще получа невроза от това пищене.
Мониторът е тъмен, само бледа светлинка в долния ляв край подсказва, че работи. Усмихвам се доволно.
Вече всичко съм си спомнил. Навеждам се леко към него и тихо, но отчетливо казвам:
– Включване.
Екранът мигом светва с широк надпис:
„Идентификация на глас. Моля почакайте.“
Да, машината ни разпознаваше по гласа. Сега дали ще го стори? Дали гласът ми е същият като преди… не знам си колко години, дали лъчевата болест не го е променила?
Екранът продължава да мига. Нещо много дълго ме идентифицират. Куцалан е застанал до мен и гледа втренчено екрана. Знам, че може да чете, но понякога се чудя дали може да пише. С тия огромни лапи. Напрегнат е. Гърбът му е стегнат, а ушите – наострени. Ясно му е какво става.
Екранът примигва за миг и надписът изчезва. После се осветява в ярка светлина и се пълни с картинки и надписи. Въздъхвам доволен.
– Какво става? – пита Куцалан.
– Нали съм работил тук. Компютърът ме пусна в системата.
– Нещо много лесно – мърмори вълкът. – Можеш ли да я накараш да спре?
Клатя глава отрицателно.
– Не. Не си спомням нищо по системата, а и тя има защита. Не мога да ù кажа: „Виж какво, я вземи се гръмни“.
– А какво можеш да правиш?
– Да наблюдавам, да получавам отчети от всички машини, с които е свързана.
Приближавам монитора и под него изскача малка клавиатура и насочващ оптичен писец. Автоматично започвам да шаря по екрана. Възстановявам си знанията и уменията. Само още не мога да се сетя какво трябва да направя, за да прекратя дейността ù. Самата машина не е тук. Тя е заровена нейде под земята, скрита зад метри бетон и стомана. Тук са само командните ù устройства. Трябва да ù въздействам само и единствено чрез тях. Подобно на психиатър, който въздейства на пациента, без да го докосва, без да му дава лекарства, само с думи. Трябва да си спомня точните думи, правилните действия, защото има такива, сигурен съм, понеже аз съм ги създал, аз съм ги проектирал. Докато се мъча от мъглявината на миналото да изкарам някакви знания за моите умения, на екрана излиза нещо, което ме кара да подскоча, сякаш Мамник се е разпищял в самото ми ухо.
– Куцалане – викам – виж какво става. Тя насочва всички близки СБУ-та, генератори на Тренчт и всякакви други убийци към града, към тази сграда. Координира ги за целенасочено унищожение. И знаеш ли на кой? Сещаш ли се за какво ги събира?
Куцалан мълчи. Вила и близнаците, усетили, че нещо става, приближават. Какво иска гадната машина, да ни стрие на прах ли? И в кой момент прецени, че трябва да ни убие? Сега ли, когато ме пусна в системата, или одеве, когато премахнах генератора? Ами ако пусне и радиация, насочена радиация специално и лично само за мен? Гледам съществата и давам команди.